— Харесвате ми! Винаги съм казвал: да имаше повече дралани в нашето кралство, сред благородниците нямаше да остане ни един мързеливец! Когато се появихте в залата, всички веднага казаха, че сте глупав и невежа! Виждам, че това не е така!
— И кой го каза? — попитах аз, опитвайки се да успокоя дишането си след мечешкия удар на барона.
— Ами всички тези мършояди! — баронът, без да се стеснява, показа с широк жест цялата зала. — С какво мислите, уважаеми, че се занимават, а? — черните очички на Оро Хабсбърг блеснаха гневно. — Клюкарстват! Не правят нищо друго. Тези контета, смеещи да се наричат мъже, слагат парфюм на носните си кърпички!
Имах чувството, че баронът всеки момент ще повърне на дублета ми.
— Представяте ли си?! — баронът задуши въздуха и подозрително ме погледна, опитвайки се да ме изобличи в използване на парфюм. — Виждам, че вие все още се различавате от тези паленца към по-добро — удовлетворено промърмори Оро Хабсбърг и като се ухили в брадата, хитро ми намигна. — Ама как само ви спасих от тези змии, а?
— Извинете? — не разбрах аз.
— Е, от онези демони в поли! Как само, а?! Как им натрих носовете?! Това са вдовици. Нямат какво друго да правят, освен да вкарат някой мъж в леглото. Леглото, разбира се, е работа важна и благородна, но преди да я свършите, тези дами, които по-добре да се наричат курви, ще ви напълнят с отрова по най-… Исках да кажа, че на всички тях мъжете им са предпочели да ги заколят Глигани или Обури. Съгласете се, че това е по-добре, отколкото да търпят до себе си курва.
Аз кимнах в съгласие. Изглежда баронът се нуждаеше от благодатен слушател и го беше намерил.
— Топят се, топят се благородниците — тъжно въздъхна баронът. — Вече не е като едно време, във вените на знатните отдавна тече не кръв, а рядка водица. Разбира се, с изключение на нас двамата, дралан.
— Разбира се.
Независимо от гласовитостта и не най-изисканите маниери, този човек започваше да ми харесва.
— Колко меча има вашият херцог?
Въпросът на Оро Хабсбърг ме накара да блокирам. Наистина, колко меча има херцог Ганет Шагор? И какви мечове? Тези, които се носят на кръста, или тези, които ги командват?
Виждайки объркването ми, баронът се закикоти. Този кикот повече приличаше на мечешко ръмжене, отколкото на човешки смях.
— Ето какво значи спокойно да си стоиш на Морски хребет! Земята ви е мирна, Заграбия е далеч, вие дори не помните колко воини има вашият лорд!
— Какво да направя, приятел — разперих ръце аз.
— Приятел? — баронът ме погледна с любопитство. — Какво пък?! Това ми харесва, дралан!
Той сграбчи ръката ми и я стисна в мечешката си длан. Слава на Сагот, след това ръкостискане ръката ми като по чудо остана цяла и невредима.
— Как се отнасяте към Славеите, любезни?
— Ъ-ъ-ъ… — започнах предпазливо.
— Никак — заключи Оро Хабсбърг, новоизлюпилият се приятел на крадеца Гарет-сянката, след като прочете отговора в очите ми. — Признавам от цялото си сърце, приятелю — прошепна той, привеждайки се към ухото ми. — Аз също. Само не казвайте на никого! Ш-ш-шт!
— Но тогава защо носите славей на гърдите си?
— Ех, северняци, северняци — носталгично въздъхна баронът. — Времената са тежки, любезни. Моят семеен замък Фарахол не е толкова далеч от Заграбия. Разбира се, пред мен са земите на милорд Алгерт Дали, Опора на трона и Пазител на западната граница на Пограничното кралство, но въпреки това Първите проникват дори до мен. Само тази година унищожихме два оркски отряда, но третият напълно унищожи едно от моите села и се скри в гората. Имам само сто и петдесет воина, плюс още стотина, разпръснати по патрули. Мечовете не стигат, орките намират пролуки в отбраната. Има слухове, че оркската Ръка събира армия. Така че, приятелю мой, аз съм готов да стана дори пеперуда, само и само Балистан Паргайд да ми даде воини!
— Ясно.
— Нищо не ви е ясно, уважаеми дралан! — с неочаквана злоба изсъска Оро Хабсбърг. — Простете ми за резкия тон, но да ви разказвам за нашите проблеми е все едно да обяснявам на слепец как изглежда катапулт! Земята на вашия херцог е твърде далеч от Заграбия, вие не можете да почувствате и разберете заплахата, която постоянно виси над нас, жителите на Граничната зона. След Пролетната война орките си стоят в Златната гора, така е, но всяко нещо си има край и всички уроци се забравят. Три пъти писах на краля, молих да ми пратят хора, достатъчно съм богат, за да храня още триста гърла, но кралят не ми отговори! Не мисля, че вината е негова, писмата може да не са пристигнали или да са се изгубили. Знаете колко е лесно да се загуби писмо! Моите хора просто не ги пуснали в двореца, прекалено незначителни били, за да търкат тамошния мрамор с краката си! А самия аз не мога да отида в столицата, не бива да оставям земята на предците си за дълго. Не и в това време… Аз и тук дойдох само защото разчитах на помощта на графа, но явно напразно. На границата е неспокойно и ако нещо се случи, няма да издържим… Така че се налага да се задоволим не с опитни войници, а със собствено опълчение от околните села и с наемници. Ганет Шагор нали е роднина на краля?