— Далечен.
— Изпълнете молбата ми! Когато отидете в столицата, нека херцогът да разкаже на Сталкон за нашия разговор. Кралят е умен човек, той трябва да разбере, че южната ни граница се пука по шевовете.
— Но нали има гарнизони…
— Шайка мързеливи и алкохолизирани стражници! — с презрение отвърна Оро Хабсбърг. — Десетилетията мир и спокойствие са развалили дисциплината! Една четвърт от крепостите стоят празни. В още толкова воините не знаят как се държи меч. Да, аз съм пристрастен, да, има гарнизони, в които още не са забравили какво е това орки, но ситуацията е пла-чев-на. Много плачевна! И ако нещо, да не дава Сагра, се случи, ще ни гонят до Иселина, а може и по-далече. Разбирате ли ме?
Кимнах. Сигурен бях, че в Авендум нищо не знаят за това. Или поне кралят не знае. Всички вярват, че след Пролетната война южната граница на кралството е непревземаема и надеждно защитена от нахлуване откъм гората. Ако разбере кралят как всъщност стоят нещата — ще хвърчат глави.
— Ще предадете ли моите думи на херцога?
— При първа възможност — отвърнах съвсем искрено. — И не на херцога, а директно на краля. Дайте ми само време да се върна в Авендум.
Черните очи на барона се втренчиха в мен.
— Кълна се.
— Чудесно! Благодаря ви, приятелю, няма да забравя това! Ъ-ъ-ъ, моля за извинение, дралан, но съпругата ми има нужда от мен. Виждате ли как гледа. Като дете е, но бедата е, че много лесно пали. Ще ви разкрия една тайна: тя е майстор на шипестия боздуган. Заклевам се във всички богове, губя от нея три двубоя от пет! Така че сам разбирате… А ако се озовете в моите земи, непременно ми елате на гости. Фарахол винаги е на ваше разположение!
Баронът неловко се поклони и ме остави сам.
Та такива неща се случват в нашето кралство!
В това време амбицирани дами вече се бяха заинтересували от Змиорката. Втурнах се да го спасявам, но ме изпревариха. На помощ му се притече старица с малко рошаво кученце в ръце. Бабката избута поредната вдовица, сякаш той изобщо не е там.
Съблазнителката недоволно изсъска през очарователните си зъбки някаква гадост и изшумолявайки с роклята, решително се отдалечи. Така и трябваше, милейди беше само маркиза, гербът на верижката й беше съвсем малък, докато при бабето се виждаше графска корона. Силите бяха неравностойни.
— Днешната младеж за нищо не става! Навремето имаше романтика, ухажване, а сега какво? Сега те просто…
По-нататък милата старица каза нещо, от което дори и моряци биха се изчервили. Новата позната на Змиорката имаше вид колоритен и, не се страхувам от тази дума, забавен. Черната рокля висеше върху нея като на закачалка, а виолетовата перука изглеждаше като пълно недоразумение. На набръчканото лице слоят бяла пудра беше поне един пръст дебел. Цялото това очарование се допълваше от добре охранено куче с огромна синя копринена панделка на врата.
— Графиня Рантер на вашите услуги.
Интересно, защо днес всички си предлагат услугите?
— Аз…
— О, не се притеснявайте, херцог. Знам много добре кой сте. Както, впрочем, и всички останали в тази зала.
— Клюкари? — притекох се на помощ на Змиорката аз, спомняйки си неотдавнашния разговор с барона.
Спечелих си доста пренебрежителен поглед от старицата.
— Това Оро-мечката ли ви го каза? За какво говори толкова дълго с вас? Впрочем, не си правете труда да ми отговаряте, дралан, това е ясно дори за моя скъп рошав Тобиандър. Нали така, миличкият ми? — загука графинята, обръщайки се към дремещото куче. — За какво може да говори този вонящ на вино варварин? Само за мечове, битки и глупави орки, които просто не съществуват в природата! Нали така, миличък?
— Не вярвате в орките ли, графиньо?