— Вярвам. Но Тобиандър е толкова чувствителен! Между другото, вие изглеждате много по-млад, отколкото си мислех, херцог!
— Наистина? — това беше всичко, което успя да каже Змиорката.
— Да, когато ви видях последния път, преди четиридесет години, вие важно марширувахте под масата с дървен меч в ръка. А сега не мога да ви дам повече от трийсет и пет. Северняците да не притежавате тайната на вечната младост?
Аз се засмях изумено, Змиорката запази ледено спокойствие. Проклетата старица беше виждала истинския херцог! Нищо, че е бил още дете!
Не се притеснявай, Гарет! Не се паникьосвай, Гарет! Херцогът живее като затво-о-орник, Гарет! Никой не може да го разпозна-а-ае, Гарет! Аз съм с те-е-еб, Гарет!
Демони да го изядат този Кли-кли с неговите гениални идеи!
— Предполагам, че младоликият вид зависи от предците, графиньо.
— Говорейки за предците! Вие изобщо не приличате на баща си, херцог. Абсолютно! И не виждам във вас нито една черта на моя скъп втори братовчед!
Втори братовчед? А! Сигурно майката на Змиорката! Бързо прехвърлих в ума си родословието на херцога по линия на майка му. Да, точно така! Имаше пресечна точка с клон от рода Рантер. Далечна, но я имаше.
— С тези въпроси по-добре се обърнете към майка ми, скъпа графиньо.
— Как, ако мога да попитам? Тя отдавна почина!
Оп-па! Време беше да приключим разговора.
— Да, голяма загуба — включих се в разговора аз и хванах Змиорката за лакътя. — Но позволете ни да ви оставим, имаме още доста работа.
И без да й дадем и дума да каже, се насочихме към широкото мраморно стълбище в отсрещния край на залата. Изуменият поглед на графинята направо пробиваше гърба ми. Нищо, ще го преживее. Какво очаква от дралан, току-що откъснат от ралото? Учтиви маниери?
От лявата ми страна се раздаде смях. Разбира се, това беше Кли-кли, развличащ господа благородниците. Шутът се беше заел сериозно със задълженията си и всички тези натруфени пауни се хилеха не по-различно от обикновеното простолюдие. Гоблинът пееше песнички, жонглираше с три пълни чаши вино и задаваше гатанки. По мое мнение шегите бяха прекалено тъпи, но имаха поразяващ успех върху тълпата.
— На горния етаж — казах на Змиорката. — Да видим какво има там.
Изкачихме стълбите до втория етаж и се озовахме на балкона. Той обикаляше около цялата зала и оттук се откриваше великолепна гледка. От него започваха два коридора, водещи към вътрешността на сградата. В по-близкия до мен имаше множество картини в огромни позлатени рамки — цяла портретна галерия. От любопитство приближих до първото платно. От картината насмешливо ме гледаше граф Балистан Паргайд. На следващото платно беше изобразен човек, пълно копие на Паргайд. Баща му, без съмнение. Направих крачка, за да видя дядото на любезния граф, и тук усетих гъдел в стомаха. Зачудих се откъде така изведнъж такава неприятност, но си спомних думите на Миралисса за ключа и гъдела.
Ключът! Кълна се в Сагот, ключът беше някъде наблизо!
— Почувствах нещо, Змиорка, прикривай ме, ако се появи някой!
С небрежна походка тръгнах навътре в коридора, отдалечавайки се все повече и повече от празненството на Славеите, и скоро останах сам с картините, от които ме гледаха многобройните предци на Балистан Паргайд.
Гъделът в корема ми се засили. Ключът ме зовеше и привличаше към себе си.
— Аз съм тук! Тук съм! Аз съм тук! Побързай! Връзките зоват! — причу ми се в главата.
Оставаше ми много малко, ключът беше зад една от двете врати до последния портрет в коридора. Пристъпих към тях и неволно спрях, гледайки портрета, който ми привлече вниманието. Само силата на волята ме накара да не изохкам.
Портретът беше стар. Много стар. За това подсказваха и цветовете, потъмнели от времето, и техниката на рисуване, използвана от художника. Оценявайки картината с чисто професионално око на майстор-крадец, който не се гнуси от кражба на произведения на изкуството, мога с увереност да кажа, че платното беше на не по-малко от петстотин години, а човекът, изобразен на него — на цели хиляда и петстотин.
Мъжът от картината беше над петдесет, слаб, с посивели слепоочия и прошарена, старателно оформена брадичка. Мустаци нямаше. Кафявите очи ме гледаха с дружелюбна насмешка. И този човек аз го познавах, или по-скоро го бях виждал, макар да беше живял във времена, когато Раненг е бил малко селце, а Авендум изобщо не е съществувал. Къде го бях виждал този човек? Разбира се, в съня си! В същия онзи сън, където този човек уби майстора-джудже и се опита да плени ключа, но намери смъртта си от кинжала на елфа. Спомних си, че тогава мъжът носеше златен славей на камизолата си. Ето на кого ми напомняше Балистан Парграйд! Семейната прилика между настоящия слуга на Господаря и човекът, намерил смъртта си в Планините на джуджетата, беше очевидна! Как само му беше името…