Очите на шута крещяха, че е по-добре да тръгнем с тях. Какво ли ги беше стреснало така?
Змиорката отегчено се прозя, прикривайки небрежно уста с ръкавицата си, и кимна.
— Уви, графе. Принуден съм да напусна прекрасния ви дом, трябва да тръгвам. Знаете какъв народ са тези елфи.
— Е, ако пак дойдете в Раненг, непременно ми елате на гости.
— Обезателно, при първа възможност — и Змиорката се сбогува с графа.
Мисля, че Балистан Паргайд и идея си няма колко скоро ще посетим владенията му.
Кли-кли подскачаше пред нас, звънеше със звънчета и размахваше взет от масите геврек.
— Път на най-талантливия шут на херцог Ганет Шадор! Път!
И продължи да вика така, чак докато излязохме от залата.
— Какво има, Кли-кли?
— Бледния се върна.
Заставих се да продължа да вървя, без да се озъртам наоколо.
— Сигурен ли си?
— И още как! Той и онази дама в червено, от която ти потекоха лигите, пристигнаха преди половин час.
Ето къде значи е отишъл Ролио! Посрещал е Лафреса.
— Тогава съвсем навреме напускаме празненството.
— А откри ли ключа?
— Да.
— Слава на боговете!
Каретата ни чакаше до входа, а Миралисса и Еграсса вече бяха вътре. Дивите на коне образуваха почетния кортеж.
Умората, както винаги, дойде неочаквано. Разбрах колко опасно беше това, което направих, едва когато седнах в каретата.
— Гарет, намери ли ключа? — попита Миралисса.
— Да — отвърна вместо мен Кли-кли. — Не виждате ли, че той спи?
Потънах в обятията на съня, преди каретата да успее да напусне имението на граф Балтистан Паргайд.
Глава 10
… И ключът ще реши на кого да помогне
— Дори не си помисляй, че ще дойдеш с мен! — изсъсках аз на Кли-кли.
— Нищо подобно! Ще дойда и още как! — възрази шутът.
— Казах, че оставаш тук!
— Гарет, можеш да ме оставиш тук, но така или иначе ще те последвам! Освен това любимият ми медальон сега е на твоя врат. Ако продължаваш да упорстваш, ще се разстроя и ще си го взема обратно.
Стиснах зъби и за пореден път през последните пет минути обърнах поглед към стената, обграждаща имота на Балистан Паргайд. Нощ. Тишина. Луната и звездите бяха скрити зад облаците, само два големи фенера, висящи до портата, даваха някаква слаба видимост. Най-удобната комбинация за такива като мен. Колкото по-тъмно, толкова по-лесно се работи. Макар че когато наоколо е Кли-кли, думи като „по-лесно“ трябва да бъдат напълно забравени.
От приема на графа в същото това имение, до чиито стени сега лежах по корем, беше минало почти денонощие. Време беше да проникнем вътре и да си вземем това, което ни принадлежеше. Честно казано, аз исках да поема риска и да се промъкна в имението на графа още в нощта на приема, но Миралисса настоя, че не си струва прибързано да пъхаш ръка в гнездо на оси. Дори моят аргумент за появата на Лафреса не помогна. Елфийката само се усмихна и каза, че да се скъсат връзките не е толкова лесно и посланичката на Господаря ще трябва да изчака за благоприятно разположение на звездите.
Докато аз водех светски разговори с благородниците, останалите не си бяха губили времето. Миралисса беше проверила дома за магически изненади и беше открила, че на всички прозорци на втория етаж са поставени защитни заклинания. Еграсса (как е успял, просто не мога да си представя!) беше намерил подробен план на къщата, а Дивите, домъкнали със себе си няколко бутилки хубаво вино от запасите на мастер Квилд, се бяха разприказвали с петима от охраната и бяха разбрали не само графика, но и маршрутите на патрулите. Така че сега бях напълно подготвен. Оставаше само да се вмъкна, да взема ключа и да си тръгна, преди да са го преместили. Нищо работа, нали?
Когато всичко беше готово и вече исках да тръгвам, Ел, Еграсса, Маркауз, Змиорката и Арнх заявиха, че ще ме придружат. Разбира се, аз най-яростно се противопоставих на подобна идея. Само това оставаше, да ги мъкна и тях!
— Ами ако те забележат? Кой ще те прикрие, Гарет?
— Няма да ме забележат — продължавах упорито да им повтарям, но всичко беше напразно и цялата петорка тръгна с мен, докато останалите спешно стягаха багажа, за да сме готови бързо да напуснем града в случай на нужда.