— Той така или иначе ще дойде с теб, нали, крадецо? — елфът замислено погледна Кли-кли.
— Само до къщата — побърза да го увери гоблинът. — Какво си намислил?
— Да те вържа.
— Аз съм кралски шут и няма да позволя на разни зъбати елфи да ме връзват с въжета.
— Само си губя времето с вас — казах раздразнено. — Решавайте си какво ще правите, но без мен!
— Добре, нека върви с теб — елфът имаше два изхода от създалата се ситуация. Или да убие гоблина, или да го пусне. Трети вариант нямаше. — Но имай предвид, Кли-кли, че ако стане нещо, аз лично жив ще те одера.
— Всички само заплашват… Разбрах те. Ако стане нещо, край!
— Успех, Гарет, ще сме наоколо.
— А патрулите, Ел?
Под короните на нощния парк беше много тъмно, но ми се стори, че Ел се усмихна.
— Ликвидирахме три от тях, така че западното крило е чисто — Ел вдигна асиметричния си лък от тревата.
Разбрах. По-малко стражници — по-малко проблеми. Значи сега трябваше да мина през имението и да отида до прозорците на западното крило. Именно до прозорците, защото централният вход днес е забранен за мен. Както, впрочем, и другите входове и изходи в имението. По думите на Делер, който беше пил вино с охраната на графа, почти до всяка врата имало охрана. Обичайна практика за тези, които се страхуват от неочаквано нападение. Оставаха прозорците, и то само тези на задната страна, защото там патрулираше един-единствен патрул и шансът да бъда забелязан беше несъизмеримо по-малък, отколкото на другите места. Да проникна директно в източното крило беше невъзможно — на това крило имаше решетки на прозорците на втория етаж. Оставаше само един вариант — да попадна в къщата през прозорец в западното крило, да мина по един много дълъг коридор до балкона на залата за приеми, а оттам по коридора с картините до спалнята на херцога.
— Време е. Кли-кли, не изоставай!
Сагот! Защо изобщо го взех с мен?!
В парка беше тъмно и мощните стволове на дърветата изникваха пред нас като черни силуети. Но ето че се появиха светлините на къщата. Факли горяха само около централния вход на имението. Там стояха четирима стражници. По-точно стоеше само един, другите трима седяха на стълбите и разговаряха. За какво точно, не чувах — разстоянието беше прекалено голямо.
— Не спят, гадовете — разочаровано прошепна Кли-кли.
— Такава им е работата.
— Не, имам предвид тези в къщата.
Прозорците на втория етаж светеха. А щом не спяха, за мен можеха да възникнат проблеми. Неназовимият да ги отнесе тези нощни птици!
— Сега накъде, Гарет?
— Виждаш ли онези дървета?
— И какво?
— Първо до тях, после до стената на сградата и накрая до прозореца.
— Ще ни видят!
— По-малко дрънкай и прави като мен, тогава няма да ни видят. Впрочем, можеш да останеш и да ме чакаш тук, нямам нищо против.
— Мисля, че съм способен да не привличам излишно внимание към себе си — веднага отвърна шутът.
Между парка и къщата имаше около четиридесет метра празно пространство. Основно ниско подстригана зелена трева и лехи (или по-скоро цяло поле) с рози. Постарах се да пробягам това място възможно най-бързо.
Около нас властваше тишина, само разигралият се вятър шумеше в короните на дърветата. Нямаше крясъци на птици, нямаше песни на щурци. С Кли-кли трябваше да бягаме право през лехите, стъпквайки безжалостно малките бели и жълти декоративни рози. Представям си колко проклятия ще изсипе утре градинарят! Розите си отмъщаваха, като ме даряваха с ужасяващия аромат на евтин женски парфюм. Мразя рози!
Стената на къщата изникна внезапно и аз с облекчение се прислоних до нея. Кли-кли дишаше тежко до мен:
— Не знаех, че работата на крадеца е толкова трудна.
— И нервна. Не изоставай!
Тръгнахме надясно покрай стената, аз — първи, а Кли-кли плътно зад мен, като почти ме настъпваше по петите. Естествено, с нашия късмет до стената не растеше никаква трева. Нечии грижливи ръце бяха посипали дребни камъчета покрай цялата къща. Така че трябваше да пристъпваме като по сухи клонки — много внимателно.
Мракът беше непрогледен, все едно бяхме дълбоко под земята. Сега, разбира се, с Кли-кли бяхме направо невидими, но проблемът с тъмнината е, че и врагът също не се вижда. Тъкмо стигнахме до ъгъла на сградата, когато от мрака се появи патрул. Замръзнах като статуя и Кли-кли се вряза в гърба ми с изненадано възклицание. В следващите три секунди успях да направя няколко неща наведнъж: да метна качулката на главата си, да запуша устата на гоблина със свободната си ръка и да се слея със стената, мрак поне имаше за десет Неназовими.