Подскочих, улових края на въжето и всичко започна отначало. Когато прехвърлих крака през парапета и се оказах на балкона, долу вече нямаше никой — нито елфа и графа, нито Кли-кли, нито тялото на мъртвия. Паяжината надеждно зае обичайното си място в пояса ми.
Балконът беше малък, създаден по-скоро за красота — тук едва ли можеха да се поберат и двама души. Вратата му представляваше остъклена дървена решетка — доста крехка и беззащитна преграда за хора като мен. Но първото впечатление винаги е измамно — при такава явна беззащитност очаквай някоя уловка. За щастие, дори не ми се наложи да гадая или да губя ценна стъкленица със заклинание за откриване на магия. Миралисса каза, че на всички прозорци на втория етаж има защитни заклинания. Не знаех как действаха, но онзи, който реши да се промъква в къщата през нощта, го очакваше горещо посрещане. Миралисса предложи да създаде руническо заклинание, с което да унищожа защитата, но аз учтиво отказах. В последно време имах крайно негативно отношение към руническата магия. (Откакто прочетох един свитък с руническа магия и така прогоних всички демони в мрака. Е, или почти всички. Вухджааз и Шдуъйрук не се броят.) Освен това не исках да разбера на собствен гръб какво ще се случи, когато шаманството удари по човешка магия. Също така не можех да разчитам на медальона на Кли-кли — той неутрализираше само шаманство, не и магията на хората и светлите елфи. Така че за да вляза в къщата, трябваше да използвам собствените си запаси.
От малката зелена торбичка на пояса си извадих стъкленица с черен като нощта прах. Издърпах тапата със зъби и с щедър жест разпръснах праха директно върху вратата, след което върнах тапата на мястото й и скрих ценната вещ обратно в чантата. През това време с вратата не се случи нищо и аз започнах да си мисля, че този път елфийката е сгрешила. Но не, в един момент на местата, където беше попаднал черния прах, се появиха петна. Появиха се направо във въздуха! Имах чувството, сякаш някой е поднесъл свещ към лист хартия. В началото бяха петна, после те се сляха помежду си, нараснаха, примигнаха и изчезнаха. Тихо изпукване. Това беше. Е, поне пред тази врата нищо не ме заплашваше.
Както си и помислих, вратата беше заключена. Кой знае защо хората не горят от желание да ме видят в домовете си. Какво толкова съм им направил?
Ухилих се на разбираемата само за мен шега. Сам се шегувам, сам се смея. Ха-ха, уважаеми господа!
Отворих ключалката за няколко секунди. Това, което бяха поставили на тази врата, дори нямаше моралното право да се нарича с гордото име „ключалка“. Фасулска работа. Леко открехнах вратата, разтворих ефирните завеси с ръце и влязох в дома на граф Балистан Паргайд.
Тъмно като в конски задник! Къде попаднах? Надявам се, че не в спалнята на стара дева, тогава крясъците са сигурни.
М-да… Започва се, подобни фразички бълвам, когато съм прекалено нервен…
Подът в стаята беше покрит с килим, така че почти не вдигах шум. Под вратата, водеща към коридора, се виждаше тънка ивица светлина. Постепенно очите ми свикнаха с тъмнината и започнах да различавам някои неща. Бях попаднал в голяма стая с множество рафтове покрай стените. Библиотека. Ако бях тук по друго време и по друга работа, със сигурност щях да проверя няколко рафта. Графът обича старините, така че не бих се изненадал, ако има книги от началото на Епохата на съня или дори от Съзидателната епоха. По пътя към вратата трябваше да заобиколя масата, която изпъкваше като черно петно на тъмносивия фон на неосветената стая.
Тежката двойна врата на библиотеката поддаде лесно. Надникнах в коридора. Никой. И правилно, по това време най-хубавото занимание е сънят. За мое нещастие, някакъв старателен мръсник беше запалил маслените фенери. Те висяха пред всяка врата и малките пламъци трептяха под стъклените чашки. Сега предстоеше най-сложното — да мина по целия коридор на това крило, да се промъкна през няколко стаи, да стигна до коридора близо до балкона над залата за приеми и по коридора с портретите да попадна в спалнята на Балистан Паргайд. После оставаше да свърша това, за което бях дошъл, и да се върна по същия път.
Постарах се да премина коридора възможно най-бързо. Дебелият килим заглушаваше стъпките ми и не се притеснявах, че някой ще ме чуе. Вратите отляво и отдясно бяха заключени, от стаите не се чуваше никакъв звук. Стигнах до пресечка с друг коридор, който, доколкото си спомнях, водеше към крилото на слугите и към мазетата. Тук светлината беше значително по-слаба и за миг се изкуших да свърна натам. Но пътят по него беше много по-дълъг, а не си струваше риска да се задържам в дома повече от необходимото.