Аха. Ето я и търсената врата. Натиснах бронзовата дръжка, но вратата не се отвори. Налагаше се да извадя шперцовете и да поровя в ключалката, за да напипам пружината. Да кажа, че се чувствах неудобно, значи да не кажа нищо. Ровенето в ключалка, докато навсякъде горят фенери и всеки лунатик може да те види от другия край на коридора си е работа неблагодарна.
— Ай! Не говори глуп-пости! Аз май казвах, че… хлъц! Да… — раздаде се зад вратата срещу мен.
— Ти си пиян, О’лак, къде отиваш?
— Да… да пусна една вода, тъпа кратуно! Или предп-почиташ… хлъц! Предпоч… пфу! Да не искаш да го направя тук, а?
Ключалката щракна, аз се хвърлих в стаята и затръшнах вратата, преди пияният да успее да отвори своята. После сложих ухо на вратата, за да чуя какво се случва в коридора. Човекът излезе от стаята и с нестабилна походка се отдалечи. Почти веднага спрях да чувам стъпките му — килимът заглушаваше всички звуци.
Намирах се в една от многото стаи в това крило. Стая за гости. За голямо мое щастие тя се оказа празна. Оставаше ми само да отида до вратата към балкона, да я отворя и да се озова на самия балкон, което и направих.
Достатъчен ми беше само един поглед, за да оценя ситуацията и да се върна обратно в спасителната тъмнина. Както бе посочено в плана, от тази стая балконът гледаше към вътрешния двор на имението на графа. Ако някой все още не е разбрал, имението на графа беше построено под формата на квадрат с малко вътрешно дворче, към което водеха вратите на приземния етаж. Имаше фонтан и пет хилави дръвчета, чиито клони едва достигнаха нивото на втория етаж. Под едно от дърветата седеше стражник и пушеше лула. Само благодарение на огънчето успях веднага да го забележа.
До този момент планът ми беше много прост: да се спусна с паяжината в двора, да притичам до стената на противоположното крило и като се изкача на балкона, да се окажа в приятна близост до ключа. Сега проклетият стражник обезсмисляше всичките ми усилия — гледаше право в моята посока и ако се спуснех сега, беше вън от всякакво съмнение, че ще ме забележи въпреки нощта. Да се връщам обратно и да тичам по коридорите също беше много опасно, във всеки един момент можеха да ме забележат.
Оставаше ми само едно — да чакам. Дължината на паяжината така или иначе не беше достатъчна, за да стигне до срещуположната стена. Да сваля пушача с болт? По принцип можех, но не бях сигурен, че в такава тъмнина ще го улуча точно в гръкляна. А ако пропусна, така ще се развика, че ще събуди цялата къща. Седнах на пода и през завесите започнах да наблюдавам проблясването на лулата. Сагот, никога не съм мислил, че пушенето на лула е толкова продължителен процес. Най-накрая стражникът стана, почука си лулата в ствола на дървото, метна арбалета на рамо и закрачи към изхода. Аз въздъхнах с облекчение, но както се оказа, радвах се рано. Преди да стигне до вратата, пазачът рязко се обърна и тръгна покрай стената, после пак се обърна… Патрулира, кучето! Не ми харесват прекомерно ревностни стражници — от тях получавам главоболие. Този човек беше един от тях.
Да скърцам със зъби беше безсмислено — така проблемът нямаше да се разреши. Седнах отново на пода и започнах да броя стъпките на пазача. Шест… Десет… Петнайсет… Пет… Единадесет… Двайсет и две…
Времето ще ми е много малко, почти никакво, но си струваше да рискувам. Изчаках, докато стражът ми обърне гръб, и изскочих на балкона.
Паяжината залепна и като се прехвърлих през парапета, бързо скочих от балкона, държейки въжето с двете си ръце.
Осем…
Може би това беше най-бързото ми спускане по въже. Ако нямах ръкавици на ръцете си, щях да си нараня не само кожата, но и месото. Но дори и ръкавиците не успяха да ме спасят изцяло — дланите ми сякаш огън ги опърли.
Десет…
Дръпнах въжето към себе си, то се отлепи от балкона, падна и веднага се нави на топка.
Тринайсет…
Втурнах се напред. Там, под ствола на хилавата дива ябълка, мракът беше особено гъст.
Петнайсет…
Пазачът се обърна и тръгна в моята посока. Ела, приятел, ела. Няма да ме забележиш, докато не ме настъпиш. Той отново се обърна и аз, с кратки прибежки от сянка в сянка, започнах да го приближавам. В крайна сметка се озовах зад гърба на безспирно крачещия като механична играчка стражник и стоварих дръжката на ножа в тила му. Мъжът изумено изхъхри и започна да пада по гръб. Подхванах го и го сложих да седне на тревата с гръб, опрян на дървото. После махнах болта от арбалета и го хвърлих във фонтана, а след кратко колебание чантата с още девет болта го последва. Арбалетът сложих на коленете му и отстъпих, за да преценя свършената работа. Отстрани доста приличаше на заспал. Много се надявах да „поспи“ до сутринта.