Облизах пресъхналите си устни и приближих до ковчежето. Това беше все едно да хванеш с голи ръце горещи въглени или отровна змия… Страшно. Ами ако медальонът на гоблина, който уж трябва да ме защитава от шаманство, не сработи?
Нищо. Абсолютно нищо. Нито гръм, нито светкавица, нито божествен глас. Ковчежето изглеждаше съвсем нормално, никаква магия. Нима сгреших за Лафреса?
Не се виждаше никаква ключалка, но капакът упорито не поддаваше. Ковчежето се оказа със секрет, можех да се мъча с него до края на света, май ще е по-добре да го взема със себе си. Опитах се да го вдигна, но изумено възкликнах. Тежеше! Толкова тежеше, че едва успях да го повдигна над масата.
Да мъкна такава тежест през цялата къща не ставаше. Опипах всички изпъкналости и неравности, надявайки се да намеря скрита пружина, но капакът оставаше неподвижен. Спомних си, че когато графът отваряше ковчежето, се чуха няколко изщраквания. Означаваше ли това, че ключалката се активира едновременно от две, че дори и три пружини? Напълно вероятно. Промених тактиката, натискайки с единия пръст фигурка на полуптица-полумечка, с другия — черепа в краката на едно същество, и напънах с нокът капака. Безуспешно…
Хм-м… А откъде идваше музиката, преди Балистан Паргайд да отключи ключалката, позволете да попитам? Наново и много внимателно огледах стоманената кутия. Точно така, на капака имаше изрязана арфа, а в устата на полуптицата-полумечка имаше флейта. Я да пробваме… Да!
Флейтата и арфата едновременно хлътнаха навътре, ковчежето тихо звънна, няколко пъти изщрака и капакът подканящо се отвори, позволявайки ми да се насладя на цялото му съдържание. На черното кадифе лежеше ключът. Тънък, изтъкан от кристални паяжини и ледени сънища, той изглеждаше така, сякаш ще се счупи и от горещ дъх. Но това беше измамно, сълзата на дракона, от която беше направен ключа, отстъпваше само пред магия и диамантени резци, и то ако действат едновременно и много умело.
Протегнах ръка към ключа и веднага медальонът на Кли-кли стана толкова студен, че направо изгори кожата ми. Около ключа припламна жълтеникава мъгла и веднага изчезна, оставяйки разноцветни кръгове в очите ми. Благодаря на дрънкулката на гоблина — ако не беше я намерил, дори не искам да мисля какво можеше да се случи с мен.
Взех ключа и го стиснах в юмрук.
— Нашите връзки са силни — прошепна ми за последно ключът и утихна.
Най-сетне, време беше да изчезвам от гостоприемния дом на графа!
Зад гърба ми изръмжаха заплашително. Бавно, стараейки се да не правя резки движения, аз се обърнах към вратата, за да видя новодошлия.
Куче. Голямо. Много. Огромно куче имперска порода. По размери надхвърляше всички кучета, които бях виждал досега — масивни лапи, огромна глава, къса опашка, наострени уши, гладка и къса козина… Зъби… Кучето беше светло червено, с черна муцуна и черни лапи. Напрегнато беше като зареден арбалет, козината на врата му — настръхнала… Гърлото му клокочеше заплашително. Такова куче няма да лае и да вика господаря си, то ще свърши всичко само.
Гледах кучето, то гледаше мен. Все така без да правя резки движения, аз пристъпих до прозореца, но изход нямаше — всички прозорци бяха с решетки. Можех да изляза оттук само през вратата. Ще трябва да го убия, иначе излизане нямаше. Посегнах към арбалета. Кучето избухна с ураган от зъби и зловещо святкащи очи. Само за миг звярът преодоля разделящото ни разстояние и замря на един инч от най-скъпото, което имам. После вдигна горната си устна, показвайки ми колекция от впечатляващи зъби. Намерил с какво да се хвали, гадината!
— Добре, добре! — зашепнах аз, показвайки празните си ръце на кучето. — Нямам нищо! Ти какво си помисли, а?! Мен просто гърбът ме засърбя!
— Да бе, да! Направо ти повярвах! — говореха очите на кучето.
Песът още веднъж заплашително изръмжа, щракна със зъби пред мен и отстъпи назад.