— И сега какво?
— Ти ми кажи! — кълна се в Сагот, той си го помисли!
— Слушай, дойдох тук по погрешка. Може ли да си отида, а? — чувствах се като пълен идиот, разговаряйки с куче.
Песът наклони глава, погледна ме изучаващо и изплези розов език.
— Да не съм глупак.
Реших да подходя по-различно:
— Добро-о-о куче! Просто прекрасно! Толкова си краси-иво!
Звярът прибра език, присви очи и ме погледна подозрително, усещайки някакъв номер в думите ми. После легна на пода и положи глава на предните лапи. Сиреч, да чуем какво друго ще каже този двуногия.
— Ах, какво куче! — продължих да го убеждавам аз. В очите на кучето застина огромна скука. — Пусни ме, а?
Песът изсумтя. Нямаше намерение да ме разкъсва на парченца, въпреки че за него това щеше да е дреболия. Звярът беше решил да изчака пристигането на господаря си, за да ме хванат на местопрестъплението. Така… С какво разполагах?
С нищо. До арбалета не можех да стигна, това проклето от мрака куче беше умно, мисля, че ако се опитам да грабна ножа, то ще се ядоса и ще ми отхапе нещо. Какво ми оставаше? Имах в чантата си няколко бойни заклинания, пазени за най-крайни случаи, струваше си да пробвам.
Кучето посрещна опита ми да бръкна в чантата със заплашително ръмжене.
— Хей, нищо не правя! — бързо извадих ръката си от чантата. — Слушай, пес! Защо съм ти аз на теб, а?! Нека да ти донеса кокалче!
Звярът само се прозя. Какво да правя? Отпуснах гръб на прозореца и изсъсках в нощта:
— Кли-кли! Кли-кли!!
— Да! — изпискаха отдолу. — Защо се забави толкова дълго?!
— Имам проблем!
— О! — стигна до мен. — Какъв?
— Куче!
— Те не са ли приятели на човека?
Той подиграва ли ми се или какво?
— Само че то не знае за това!
— Тогава се отърви от него!
Песът слушаше с любопитство разговора, накланяйки глава ту надясно, ту наляво.
— Дори не мога да вдигна ръце! Потърси елфите, дано да помогнат!
— Къде ще ги търся сега? Впрочем, не отивай никъде! Скоро ще се върна!
Как го каза той? „Не отивай никъде“? Да, мисля, че ще последвам безценния му съвет.
Шутът го нямаше дълго време. Много дълго. Песът откровено скучаеше, докато чакаше някой да дойде и да го похвали, че си е хванал плячка. Аз кротко си чаках. Когато на вратата се появи дребна фигура, увита от главата до петите в черно наметало, сърцето ми падна в петите. Помислих, че охраната е дошла.
— М-да, големичък е — предпазливо каза Кли-кли, без да бърза да пристъпва към звяра.
Песът подскочи и със заплашително ръмжене отстъпи настрани, опитвайки се да следи едновременно и мен, и гоблина.
— Къде са Еграсса и Ел?
— Не ги намерих. Сладко кученце!
Кучето заръмжа още по-силно. Очевидно никога в живота му не го бяха обиждали така. Аз не бих си обърнал езика да го нарека „кученце“, още по-малко „сладко“. Странен народ са това гоблините!
— Искаш смъртта ми ли? Не го ядосвай! Ако не си ги намерил, къде се шля досега?
— Не съм се шлял, а те измъквам от неприятности — обиди се шутът. — Само гледай.
Песът се наежи и за всеки случай ни показа зъби. Кли-кли само се усмихна и измъкна иззад гърба си това, което криеше досега.
Котка! Или котарак? Дебел, риж, угоен като прасе! Откъде ли беше успял да го намери?
Кли-кли разтвори пръсти и котката падна на пода. По мое мнение тя все още не разбираше, че в котешкия й живот е настъпил неприятен момент. Кучето зави като призрак, видял екзорсист, и се хвърли към законната си плячка.
Може котаракът и да не беше израснал на улицата (прекалено дебел и угоен беше за това), но със сигурност не беше и глупав! Рижият извади нокти и започна отчаяно да бяга, обикаляйки из стаята с потресаваща за килограмите си скорост. Кучето го следваше само на няколко крачки.
— Откъде го намери? — прошепнах учудено. Глупакът се усмихна лукаво:
— В кухнята на графа, разбира се! Видя ли колко е угоен?
— Аха — отвърнах тъпо, все още не можех да повярвам, че тъпата идея на шута се увенча с успех.
— Какво „аха“? Ключът в тебе ли е? Тогава за какъв мрак киснеш още тук? Да не искаш да изчакаш кучето да приключи с котката и да се върне за нас? Тръгваме си!
Излязохме в коридора, изтичахме покрай портретите, влязохме в залата, а оттам в следващия коридор.