— Шшт — поставих пръст на устните си. Кли-кли кимна и продължи да се придвижва на пръсти. До познатите ми вази спряхме.
— Сега накъде, Гарет?
Мислех напрегнато. Пътят, по който бях минал сам, по никакъв начин не беше подходящ за двама. Освен това водеше през стаята на графинята с кучето. Да минаваме през съседните стаи също не си струваше, като нищо вместо на кротка дама можехме да попаднем на свиреп барон с меч, който няма да се церемони и със сигурност ще се опита да те промуши с меча.
— Кли-кли, как влезе в къщата? — осени ме внезапно.
— През прозореца на мазето — гоблинът направи кисела физиономия. — Ти си прекалено голям, за да минеш през него. Но мога да те накълцам на парченца и ще минеш…
— Кли-кли, сега не е време за шеги.
— Тъкмо сега му е времето. Но щом не искаш да кажеш поне едно учтиво „ха-ха“, тогава недей! Можем да опитаме през кухнята.
— През кухнята? — нямах план за първия етаж, ориентирането можеше да е проблем.
— Това е мястото, където готвят — благосклонно обясни Кли-кли. Май гоблинът днес беше решил да си го изкара на мен за всички нещастия, които хората бяха стоварили на неговото племе през вековете. — Да, през кухнята, тя е точно по пътя към мазето.
— Води.
Вратата, зад която беше Бледния с другия мъж, сега стоеше широко отворена. Нямаше никой, само слаба миризма на беладона.
Бледния вече беше получил заповедта да намери Гарет…
Кли-кли ме доведе до стълбата, която водеше към първия етаж. По нея се спуснахме в крилото на слугите. Стените тук бяха сиви и не толкова добре поддържани, както горе. Никакъв намек за богатство. Нямаше нито картини, нито килими, нито статуи или вази в ниши. Дори маслените фенери тук бяха заменени с обикновени факли, които опушваха стените.
— Сега накъде?
— Надясно — прошепна шутът.
Зад вратата на кухнята дрънчаха съдове и се чуваше разговор.
— Има някой там — казах очевидното аз.
— Аз ли не знам? Да не мислиш, че беше лесно да свия котарака на дебелата готвачка?
Как сам не се сетих, че кухнята ще работи? Кухните в такива домове обикновено изобщо не спят. Някой поддържа огъня в огнището, някой решава с каква храна да почете Балистан Паргайд на следващата сутрин, някой готви за гостите… От цялата суматоха аз съвсем забравих за това.
— За какъв мрак ме доведе тук?
— Ти помоли и аз те доведох. Не ме гледай така, Танцуващ в сенките! Сякаш не знам, че в чантата си имаш три приспиващи флакона! Или си стиснат и икономисваш? Току-виж си си върнал стъклениците обратно в Авендум!
Това му беше слабост на Кли-кли — да рови в чужди чанти, докато собствениците отсъстват. Затова не беше изненада, че гоблинът знае съдържанието на чантата ми.
Трябваше да поровя в чантата, за да избера нужната стъкленица. След това отворих вратата и я хвърлих вътре, успявайки да зърна за миг удължените лица на готвачите. После веднага затръшнах вратата. Раздаде се звучно „пф-ф-ф“ и звук от падащи тела. Боя се, че граф Балистан Паргайд днес ще остане без закуска.
— И сега какво? — полюбопитства гоблинът.
— Чакаме.
— Съгласи се, Гарет, че ако не беше моята помощ, щеше здраво да загазиш.
— Да. А сега млъкни!
— И всички все сме сериозни. И всички все сме зли — замърмори под нос гоблинът. — Слушай, Гарет — каза след кратко мълчание. — Не можем да чакаме повече, наистина!
— Защо?
— Затова — изхриптя Кли-кли и посочи зад гърба ми.
В края на коридора стоеше старият ми приятел — имперското куче. Муцуната му беше изподраскана и не особено доволна. В погледа на звяра, обърнат към нас, нямаше и капка желание да се бори за мир по целия свят.
— Изглежда не е хванал котката — заключи Кли-кли.
Кучето се задвижи и с огромни скокове се понесе към нас. Кли-кли изписка като петгодишно момиченце, което е намерило жива мишка в чинията си.
— Задръж си дъха! — извиках аз.
Влетяхме в кухнята и затръшнахме вратата точно под носа на кучето. На тази подла постъпка звярът реагира с оглушителен лай. Кли-кли плъзна резето и хукна покрай масите и горещите печки, прескачайки телата на заспалите слуги. Над пода все още се носеха остатъци от приспивателния дим и аз се стараех да не дишам. Накрая шутът блъсна вратата в другия край на кухнята и се озовахме на улицата.
— Как само лае! — с възхищение каза Кли-кли. — Чудя се какво ли ще стане с нас, ако някак успее да излезе?