Кучешкият лай се чуваше дори оттук.
— Някой непременно ще отиде да провери защо кучето на графа вдига такава врява. Трябва да изчезваме и то възможно най-бързо. Размърдай се, Кли-кли!
До парка се придвижвахме с кратки прибежки, като се криехме от охраната в сенките и храстите. Веднъж Кли-кли едва не излетя право под краката на поредния пазач, успях да го издърпам в храстите в последния момент.
Паркът ни посрещна с нощни шумове и спящи дървета.
— Къде са нашите хора? — прошепна Кли-кли, въртейки глава.
— Продължавай към стената, там ще говорим!
Когато графът открие липсата на ключа, ще изпадне в ярост. „В ярост“ всъщност ще е доста меко казано, а за настроението на Лафреса просто ще замълча — тя пак не оправда надеждите на Господаря и я очакват големи неприятности.
На половината път до стената ни посрещна Еграсса:
— Взехте ли ключа?
— Да.
Елфът извика като нощна птица. Отнякъде му отговориха.
— Оттегляме се.
Когато стигнахме до стената, Арнх и Алистан вече я бяха преодолели, а Ел ни чакаше с опънат лък.
— Първо Кли-кли.
Еграсса скочи на стената, аз повдигнах гоблина, елфът го хвана и го предаде в ръцете на онези, които стояха от другата страна. После дойде моят ред — подскочих и Еграсса и Ел ме издърпаха горе. Последен на стената се оказа Змиорката.
— Засега всичко е тихо — Ел се вслушваше в нощната тишина.
— Повярвай ми, няма да е за дълго.
Конете вече стояха до стената. Алистан и Арнх седяха на седлата, а Кли-кли се катереше на гърба на огромен жребец, когото наричаха Перце. Пчеличка, като ме видя, приветливо изпръхтя. Извадих ключа и го хвърлих на Алистан. Той го хвана във въздуха и кимна.
— Браво, крадецо.
Уау! За пръв път в гласа му чух одобрение.
— Тази нощ трябва да напуснем Раненг — каза графът и сръга коня с пети.
Отправих благодарност към Сагот. За тези няколко дни, които прекарахме тук, аз успях да намразя този град с цялото си сърце.
Глава 11
Черната река
По мои изчисления в момента беше не повече от четири сутринта, а „Учената сова“ вече кипеше от приготовления за пътуването. Ние влязохме в двора на хана в момента, когато Халас и Делер, ругаейки се един друг, оборудваха четирите товарни коня. Забелязаха ни. На въпросителния поглед на Миралисса Алистан Маркауз мълчаливо й подаде ключа.
— Гарет, знаех си, че ще се справиш! — приятелски ме потупа по рамото Чичо.
Благодарение на елфийското шаманство ръката на десетника, в която се беше забил арбалетен болт, беше напълно излекувана.
— Затова пък аз не знаех — казах аз.
— Случва се…
Не знам какво имаше предвид.
— Крадецо, момент! — привика ме Маркауз.
— Вземи — Миралисса ми подаде ключа. — По-добре да е в теб.
Последният път, когато се опита да ми го връчи за съхранение, аз отказах, но сега… Може би наистина ще е по-добре да го нося със себе си, че току-виж пак го откраднали.
Мълчаливо увесих ключа на врата си и го прибрах под дрехите.
— Лафреса се опита да разкъса връзките, но не й се получи — съобщих на елфийката.
— Това трябваше да се очаква. Не е толкова лесно да се разкъсат връзките на Танцуващ със сенки. Господарят просто още не знае, че гоблинските пророчества са започнали да се изпълняват.
— И вие ли вярвате в глупостите на нашия шут? — попитах я кисело.
— А защо не? — елфийката прехвърли косата си през рамо. — Неговите пророчества досега нито веднъж не са ни подвели.
Към нас приближи Чичо:
— Милорд Алистан, лейди Миралисса. Всички сме готови, можем да тръгваме.
— Добре. Мастер Квилд!
— Да, лейди Миралисса? — подскочи ханджията.
— Всичко ли направихте?
— Да, точно както ми казахте — Квилд започна да брои на пръсти и да изрежда. — Слугите ги изпратих за две седмици по домовете, роднините ги изведох от града, хана го затворих, скоро тръгвам и аз. Вас не съм ви виждал, или по-точно съм ви виждал, но какво сте правили, не знам, аз съм човек малък…
— Точно така, мастер Квилд. Не се бавете, тръгнете колкото може по-бързо, за да не пострадате. А това е за труда ви.
Ханджията взе пълната с монети кесия и се разсипа от благодарности.