През следващите два дни преодоляхме разстоянието, разделящо Раненг и Иселина. По целия път препускахме с бясна скорост, за да увеличим преднината си пред евентуална потеря, изпратена от граф Балистан Паргайд. Трактът, по който пътувахме, се оказа многолюден и оживен. Към и от Раненг бързаха пътници и занаятчии, точеха се кервани, превозващи най-различни неща за пазара. Селата се срещаха на всяка левга и на отряда не се налагаше да нощува на открито.
Бас беше навъсен и мрачен, през целия път до него плътно беше или Ел, или Чичо. Добре, че моят приятел реши да не поема рискове и да не предприема опити за бягство, осъзнавайки какво го заплашва. На въпроса ми наистина ли Бас ще дойде с нас чак до Храд Спайн Миралисса само каза, че ще намери къде да го остави.
— На границата има много постове и крепости. Ще поседи там, докато се върнем, а после нека да върви където иска.
Не казах на Бас за решението на елфийката. Не мисля, че щеше да бъде доволен от тази новина. На втория ден той се сприятели с Фенерджията и започва да припява песни под звуците на свирката му. Когато спирахме да починем, Бас играеше на зарове или карти и, както обикновено, почти винаги печелеше. Само Кли-кли успяваше да победи бившия ученик на Фор. И двамата лъжеха и мамеха, но гоблинът го правеше дори по-добре от Бас Невестулката.
В пет часа вечерта на втория ден от пътуването излязохме на Иселина.
Видях искрящата лента на реката още докато бяхме в гората. Слънчевите лъчи се отразяваха от водата и проблясваха между дърветата право в очите. А когато излязохме на открито, дъхът ми секна.
Отрядът стоеше на ниско възвишение, а широката лента на реката лежеше пред нас като на длан. По време на пътуването бях успял да видя множество поточета, рекички и реки. Но нищо от видяното не можеше да се сравни с Иселина. Пред мен лежеше майката на всички северни реки. Огромна, широка и пълноводна, тя започваше някъде там, където потоците от Планините на джуджетата се събираха в могъща река, после преминаваше през горите на Заграбия и се вливаше в Морето на бурите далеч на североизток.
В краката ни лежеше малко градче. Не видях нито стени, нито наблюдателни кули. Всъщност то не беше дори градче, а по-скоро голямо село, макар доста от къщите да бяха двуетажни. Недалеч от градчето се издигаха мощните бастиони на замък.
— Мармот — обърнах се към Дивия аз. — Що за градче е това?
Воинът ме погледна доста странно и отговори:
— Болтник, Гарет.
— Онзи Болтник?
— Да.
Всички знаят и помнят касапницата при Болтник, в която била унищожена една четвърт от нашата армия по време на Пролетната война. Хората стояли на брега на Иселина, чакайки ударните сили на орките да започнат да преминават през нея. Никой не подозирал, че на петдесет левги нагоре по течението орките вече били пробили човешката защита, изтласкали хората в Раненг, и че ще ударят в гръб тези, които ги чакат при Болтник. Първите притиснали хората към реката, на отсрещния бряг също било пълно с оркски стрелци. Нашата армия се оказала между чука и наковалнята. Почти никой не успял да оцелее; единици били онези, които се измъкнали по вода или през обкръжението. В онзи ден хората разбрали, че елфите ненапразно наричат реката Иселина, т.е. Черната река. Черна река — черни дни. Макар че през онези дни реката била не черна, а червена от кръвта на хора и орки.
Алистан не отведе отряда в града, ние минахме отстрани и белите къщи с червени керемидени покриви останаха вдясно от нас. Всеки разбираше, че не си заслужава да отиваме там, където може да се появят някакви, пък дори и съвсем нищожни, проблеми. Горчивият опит от Раненг сега беше от полза на Алистан Маркауз. Змиорката и Арнх тръгнаха към града да разберат къде има брод, а ние останахме в малка горичка съвсем близо до брега, но малко по-надолу по течението.
Покрай реката миришеше на свежест и влажна трева. Брегът беше обрасъл с острица и тръстика, клонести върби свеждаха сребристозелени клони до самата вода. Около конете веднага забръмчаха няколко конски мухи, които Кли-кли нарече „бъжляци“. Гоблинът незабавно организира лов на „бъжляци“.
Отсрещният бряг оттук изглеждаше много далеч. Не бих заложил на това, че ще успея да доплувам до него. Дърветата от онази страна изглеждаха малки, не повече от половината ми кутре.
— Какво гледаш, Гарет? Не си ли виждал река? — Халас седна до мен и започна да си разпалва лулата.