Три пъти Халас не успяваше да довърши куплета и се навеждаше през борда, за да повърне закуската във водата.
— Как само се мъчи, бедният! — съчувствено въздъхна Чичо.
Фериботът междувременно се удари в брега и малки човешки фигурки, в които едва различавах спътниците си, започнаха да извеждат конете. Една от фигурките падна на брега и така си остана да лежи. Изглежда беше Халас.
Фериботът тръгна наобратно.
— Да се приготвим. Арнх, доведи конете.
— Гарет, хей, Гарет! Ще ми държиш ли ръката?
— Кли-кли, пак ли някаква шега?
— Не, сериозен съм! Не мога да плувам! Ами ако изведнъж падна?!
— Ще седнеш в средата на ферибота и нищо страшно няма да се случи — успокоих го аз, чудейки се дали е намислил поредния си номер или наистина не може да плува.
— Страх ме е — съвсем искрено подсмръкна с нос Кли-кли.
Междувременно фериботът набра скорост и десетина минути по-късно вече качвахме и останалите коне на него. А те не се дърпаха. Перспективата за пътуване през реката изобщо не ги плашеше. На ферибота животните стояха в ограждение, специално направено за тях, и Чичо даде знак на салджията, че сме готови за тръгване.
— Натискай!
Хлапетата изсумтяха, барабанът изскърца и ние отплувахме.
По борда на ферибота тихо пляскаше вода, дъските миришеха на водорасли и риба. Върбите на брега постепенно се отдалечаваха от нас.
— Кли-кли, какво правиш? — попитах гоблина, който беше провесил крака през борда и ги плакнеше във водата.
— Какво правя? Опитвам се да преодолея страха си от водната стихия.
— Може да паднеш.
— Ти ще ме хванеш — безгрижно се ухили той.
Седнах до него и започнах да наблюдавам как бавно, но сигурно противоположният бряг се приближава към нас. В средата на реката духаше вятър и фериботът започна плавно да се поклаща на незнайно откъде появилите се вълни.
Един от конете уплашено изпръхтя и започна истерично да цвили, опитвайки се да разбие преградата със задните си крака.
— Успокойте го! Само това ми липсва! — извика салджията.
Чичо се втурна към коня и започна да успокоява уплашеното животно. Конят хъркаше, въртеше очи и трепереше. Нежният шепот на Чичо постепенно го успокои и накрая той само уплашено гледаше водата.
Веригата дрънчеше, водата плискаше, чуваше се шепотът на Чичо, брегът бавно се приближаваше.
— Какво се разтичаха? — изненаданият възглас на Кли-кли ме откъсна от съзерцанието на черната вода.
Нашият отряд тичаше по брега, размахваше ръце и нещо крещеше. Без съмнение крещяха на нас, но вятърът и разстоянието отнасяха думите настрана и не можех да разбера нищо.
— Не знам — казах озадачено. — Нещо се е случило?
— Прилича на… — проточи Кли-кли. В това време един от елфите изпъна лъка и по стръмна дъга изстреля стрела в нашата посока.
— Да не си е изгубил ума? — прошепна шутът, наблюдавайки полета на стрелата.
— Наведи се, стреля над нас — казах му рязко, но беше излишно.