Стрелата изсвистя във въздуха и като прелетя над ферибота, падна във водата зад гърбовете ни.
— Ей! Какво правят там?! — закрещя Арнх, който също видя как стрелата пада във водата.
— Вижте! На брега! — викна шутът, вдигайки поглед от мястото, където падна стрелата, към брега, от който бяхме тръгнали.
А имаше какво да се види. Елфът неслучайно беше привлякъл вниманието ни, макар и по такъв странен начин. Там до втория ферибот се суетяха около четиридесетина ездачи с явното желание бързо да преминат на другия бряг. Но не това беше най-главното — право към нас, бавно, неотклонно и абсолютно безшумно се приближаваше полупрозрачна сфера с цвят на пурпурен пламък. Тя почти докосваше водата и по размери можеше да съперничи на голям хамбар. На брега, от който към нас се носеше смъртта, беше застинала женска фигура с вдигнати ръце.
Лафреса!
— Що за гадост е това? — възкликна салджията.
Аз обаче знаех какво е. Кронк-а-Мор. Точно с такава сфера, но десет пъти по-малка, бяха убили Валдер. От тази магия нямаше да ни спаси нито медальонът на Кли-кли, нито способностите на Миралисса.
— Във водата! Бързо! — изкрещях аз и като сграбчих гоблина за яката, скочих от ферибота.
От изненада Кли-кли изпищя и зарита във въздуха. Цопнах тромаво, нямах време да се свия — твърде всеобхватно беше желанието ми да отскоча колкото се може по-далеч от обречения ферибот. Водата се оказа топла и черна и аз отворих очи, но в дълбокото почти нищо не се виждаше. Фини частици мръсотия и стотици мехурчета обгръщаха мен и отчаяно размахващия крайници Кли-кли. Аз с всички сили загребах със свободната си ръка и краката, опитвайки се да стигна колкото е възможно по-надълбоко под водата. Изпаднал в паника, Кли-кли се мяташе като заек в примка. Видях разширените му от ужас очи, но продължих да се гмуркам все по-надолу и по-надолу, без да се съобразявам със здравословното му състояние. Надявах се да има достатъчно въздух, преди да изплуваме.
Бу-у-у-уммм-ммм!
Плътен удар ме блъсна в ушите, за миг пред очите ми притъмня и загубих ориентация, не разбирах къде е долу и къде — горе…
Проблесналата светлина над главата ми показа, че плувам в правилната посока. Загребване със свободната ръка, рязък тласък с крака, отново загребване, отново тласък. Изглеждаше, че стоя на едно място, без изобщо да се приближавам към благословения въздух. Когато най-накрая водната повърхност се разтвори над главата ми, Кли-кли почти беше спрял да се движи, но веднага щом вдиша, се закашля и замята още по-силно.
— Аз не мога да потъна! Аз не мога да потъна — запищя панически.
— Спри да се мяташ! — изкрещях му аз. — Ще удавиш и себе си, и мен! Спри! Чуваш ли?!
Думите ми изобщо не подействаха на гоблина и аз го потопих за няколко секунди. Когато изкарах главата му над водата, Кли-кли се закашля, като плюеше и говореше гадости.
— Не се мятай! Иначе ще те оставя! Чуваш ли ме, идиот?!
— Кхъ-кхъ! Кхъ! Да! Кхъ-кхъ! Чувам те!
— Успокой се! Държа те, няма да потънеш! Просто се успокой, легни на водата и дишай!
Той само избълбука в потвърждение, че е разбрал думите ми.
Огледах се. От ферибота беше останал само спомена и дребни трески, пръснати по цялата река. Няколко по-големи парчета дърво все още горяха, във въздуха миришеше на огън и дим. На около четиридесет ярда от нас се виждаше главата на плуващ човек, но не можех да позная кой е. Още някой се беше спасил… А как ли са останалите?
Сега не е моментът да оплакваш загубата, Гарет! Трябва да се измъкна от водата! До брега беше далеч, но аз бях длъжен да доплувам, ако не искам да нахраня рибите. Към мен вече плуваха на помощ, но щеше да мине доста време, докато преодолеят разделящото ни разстояние.
И аз заплувах. Загребвах равномерно водата, броях всеки замах и се стараех да дишам колкото се може по-ритмично.
И-раз! И-раз! И-раз!
Колко пъти направих тези „и-раз“ и досега не знам. Много, наистина много. Пред очите ми беше само плискащата се вода, безмилостното небе и далечната ивица на брега. Ще доплувам! Ще успея! Ще доплувам!
И-раз! И-раз! И-раз! Още малко! Още съвсем малко! И-раз! И-р-раз!
Кли-кли тежеше ужасно в ръката ми, ботушите, дрехите, арбалетът, ножа и чантата също ме теглеха към дъното. Би трябвало да се освободя от оръжията, но по-скоро щях да оставя Кли-кли, отколкото снаряжението си!
Разбира се, това, което току-що казах, беше невярно, не съм такава свиня, че да оставя безпомощния гоблин да се удави, но и да хвърля оръжието беше немислимо. Ботушите ми бяха пълни с вода и тежаха. Но нямах вариант да се отърва от тях — бяха с връзки, а аз не съм акробат или фокусник, за да се справя само с една ръка. Ако го нямаше гоблина, бих рискувал, но така дори да опитвам нямаше смисъл. Какъв късмет, че на ферибота свалих плаща. Сега беше безвъзвратно изгубен, но пък нямаше да се оплита в краката ми и да ме тегли към дъното.