— За какво се замисли, Гарет? — попита мълчалата през цялото това време Миралисса.
— За това кой ли шегаджия е създал нашия свят. Значи казваш, Кли-кли, че Хаосът вече не може да бъде възстановен?
— Да. Пътят до него е забравен. А дори и да не е, ще е нужна сянка от този свят, за да му вдъхне живот.
Спомних си трите приятелки-сенки, които танцуваха на пурпурните пламъци и ме молеха да спася техния свят. Стомахът ми се сви — дали в крайна сметка шутът не беше прав? Може би в историята му имаше някаква истина?
— Защо ми го разказваш всичко това? Аз и така нощем не спя добре. И къде в твоята история е Домът на Силата?
— Това беше предисторията… Честно казано, Гарет-барет, за тези домове аз всъщност нищо не знам… Моят дядо разказваше, че съществуват четири Велики Дома, за които се предполага, че ги е създал Танцуващият, който е дал живот и на нашия свят. Но защо ги е създал, никой не знае. В книгите на гоблините няма никакви намеци за това.
— Затова пък в Аналите на Крон има едно споменаване — отново се включи в разговора Миралисса. — Още на първите страници на хрониките има малък абзац, в който се говори за тези Домове. Били четири, четири съвършено различни и не приличащи един на друг Домове — Домът на Любовта, Домът на Болката, Домът на Страха и накрая най-важният дом — Домът на Силата. Казват, че които са минали през тези Домове, получават безсмъртие. Независимо колко пъти ги убиват, тези хора рано или късно се прераждат в Дома на Любовта. Могат да бъдат убити завинаги единствено когато се намират в един от тези Домове.
— За това ли са били създадени?
— Да… Тоест не… Разбери, ние не знаем нищо, можем само да предполагаме. Един кратък абзац в Аналите, написан от незнайно кой, предизвиква спорове сред нашите историци вече в продължение на няколко хилядолетия. По този абзац са създавани цели научни трудове, но доколко са достоверни? Известно е само, че човек, който е преминал и през четирите Велики Дома, вече не е просто човек, елф или джудже — той е нещо съвсем различно. Не знам какво правят в Домовете на Любовта, Болката и Страха. Единственото, което знаем, е, че тези, които са в Дома на Силата, са необичайно силни в магията и по-точно в първоначалната й форма — шаманството. Това е всичко, което знаем, Гарет.
— Това ли е всичко, което знаете? — като ехо повторих аз. — И това знание толкова старателно криехте от мен? Глупава приказка за това как е бил създаден нашият свят и предположения, построени върху някакъв малък абзац? Това ли е голямата ужасна тайна на гоблините и елфите!
Стана ми смешно. Отидете в коя да е кръчма и ще ви разкажат къде-къде по странна история. И при това ще изглежда много по-правдива от тази на гоблина и елфийката.
— Тези знания са много опасни — меко продължи Миралисса. — Особено за някои хора. Когато осъзнаят, че могат да станат дори по-висши от боговете и могат да създадат свой собствен свят…
— Простете, милейди, но това са глупости.
— Казах ти, че все още е рано и няма да разбере нищо — укоряващо се обърна гоблинът към Миралисса. — За историята, което ти разказахме току-що, Гарет, Орденът би ни дал каруца със злато.
— Това не говори добре за ума на маговете — парирах аз.
— Пфу, глупак! — шутът раздразнено скочи и се отдалечи.
Нещо прекалено болезнено реагираше на моя скептицизъм.
— Може би някой ден ще разбереш, Гарет — въздъхна Миралисса и се изправи.
— Чакай! — спрях я аз. — А защо решихте, че мога да знам нещо за Дома на Силата?
— Ти си Танцуващ в сенките… Впрочем, не ми обръщай внимание, просто поех по грешен път, това е всичко.
— А Господаря? Защо решихте, че Господарят е от този Дом на Силата?
— Магическият почерк… Няма да го разбереш, Гарет, защото не владееш шаманството. Това, което ни настигна в Харгановата пустош, е същото, което удари и по ферибота… То е съвсем друго, много по-различно от нашето… Такова нещо може да се роди само с помощта на легендарния и митичен Дом на Силата.
И тя си отиде, пристъпвайки леко по мократа трева, а аз останах сам. Да мисля. След разказа на елфийката и гоблина загадките не намаляха, а се увеличиха.
Раненг беше потънал в цветя. Благоуханни рози във всички разцветки изпълваха града. Втори ден празникът не стихваше и всички, все още способни да стоят на крака, бяха излезли по улиците, пееха песни, танцуваха, тъпчеха се с наредената по масите безплатна храна, наливаха се с вино и бира, бликащи като реки от огромните бъчви. Градът се веселеше и пееше. Така е било и така ще бъде. Веднъж в годината, в края на август, всички хора прославяха боговете.