— Стрелец на покрива! — извика някой.
— Хората ще отговарят за смъртта на моя господар! — изрева Ероч, притискайки към себе си кървавото тяло на принца.
Граф Пелан Хелми беше пребледнял и уплашен. Заобикаляха го петдесет мрачни и гневни тъмни, току-що загубили своя господар.
„Трябва да се действа, иначе ще опрем до мечовете“ — мярна се в главата на милорд Хелми и той заповяда:
— Чуч! Отцепете улицата! Бракес, плътно до краля! Търсете стрелеца! И мишка да не може да се промъкне! Пар, събери цялата стража тук! Не стойте като истукани! Действайте!
Хората се втурнаха да изпълняват заповедите, а графът се наведе над мъртвия елф. Ероч стоеше на колене в локва кръв, а с’кашът му лежеше до него. Беше счупил и издърпал стрелата от врата на Ендаргасса и сега тя лежеше на две безобидни парчета в кръвта.
— Ако не намерите убиеца, ние сами ще отмъстим за смъртта на треш Ендаргасса! — с пропит от омраза глас просъска Ероч.
Графът, без да се притеснява за скъпите си парадни ръкавици, взе от локвата кръв парчетата от стрелата:
— Чуч!
— Да, милорд? — задържайки възбудения кон, един от воините на графа приближи.
— Познаваш ли я? — той подаде стрелата на гвардейския лейтенант.
— Д-да… — Чуч беше изненадан не по-малко то графа. — Тази стрела…
— Мисля, че до час ще хванем убиеца на вашия господар — обърна се милорд Гелми към Ероч, прекъсвайки подчинения си.
Елфът дълго гледа човека с безстрастните си кехлибарени очи, след което неохотно кимна:
— Ще почакаме… Час.
До началото на кралския турнир оставаше поне час, но Джок вече бързаше към парка, където би трябвало да се провеждат основните състезания. На първо място, беше му любопитно да разбере кой ще стане победител в общата битка, и второ, самият той трябваше да се подготви, да прецени вятъра и да огледа терена, на който му предстоеше да се състезава. Улицата, минаваща покрай парка, го смути. Джок крачеше и не можеше да разбере какво не е наред. Изведнъж осъзна — хората! Далеч не бяха толкова много, а нали днес е кралският турнир! По някаква причина никой не бързаше да заеме място на пейките, за да се наслади на зрелището на днешните двубои. Много от онези, които бяха по улицата, го гледаха — някои с любопитство, други — уплашено. Никой не го приветства, никой не му пожела късмет и победа. Веднага щом подминеше хората, зад гърба си чуваше шепот. Сигурно обсъждаха случилото се до Мръсната порта. Май бяха убили някакъв елф, Джок не придаваше никакво значение на това събитие, сега беше изцяло концентриран върху кралския турнир, всичко останало изобщо не го интересуваше. Последният час пред очите на Джок висеше червено-бялата мишена, в чийто център трябваше да вкара минимум осем стрели.
Последните сто крачки до края на улицата и началото на турнирната площадка Джок Имарго премина абсолютно сам. Хората сякаш вятър ги беше издухал. Нито един човек. Пред него стояха единствено войниците от кралската гвардия. Джок се намръщи. Първо, какво правеха тук гвардейци, в края на краищата охраната обичайно се поверяваше на градската стража? И второ, войниците бяха много повече от нужните. Поне двайсет пешаци, половината от които копиеносци, а другата половина — арбалетчици. А и още дузина конници, всички обвити в броня и с войнствен вид. Командваше, доколкото се ориентира Джок, рицар в бяло-зелена броня, или поне доспехите му бяха много скъпа изработка. Воините мълчаливо чакаха да се приближи, никой не мърдаше. Джок забави стъпки и ахна — знамената на турнира, както и синьо-сивото кралско знаме, бяха спуснати.
— Да не би кралят да е умрял?! — изумено промърмори Джок.
Веднага му стана ясно защо никой не бърза за турнира и защо хората изглеждаха толкова притеснени и уплашени.
Лицата на стражниците бяха мрачни и напрегнати. Джок приближи до преградилите пътя му хора и притеснено се обърна към познат воин, с когото няколко пъти беше пил бира:
— Трамур, какво става тук?
— Виж ти, на крака ни дойде! — криво се усмихна воинът и хвана по-удобно копието. — Хвърли лъка, Джок!