Не го екзекутираха, направиха нещо много по-ужасно — предадоха го в ръцете на елфите. Старият елф с бледите жълти очи и сухата като сено коса, същият, който толкова го уплаши в съда, лично се грижеше за него. Качиха го във фургон, сложиха му окови и го отведоха от Раненг. За Джок пътят до Заграбия се разми до една безкрайна смесица от скърцане на колела, небе над главата, гърлени елфийски гласове и болка. Болката идваше ежедневно, вкопчваше се като нажежени клещи в Джок всяка вечер, когато елфите спираха за нощувка. Тогава Ероч идваше при пленника и изваждаше малка кутия стоманени игли от джоба си. Елфът винаги действаше в мълчание, но всеки път след изтезанията Джок мислеше, че това е краят, повече няма да издържи и ще умре точно сега — той чакаше идването на смъртта, чакаше я с радост и болезнено нетърпение. Но елфите бяха твърде внимателни, за да загубят пленника си толкова лесно. Когато болката ставаше особено непоносима, когато заплашваше да се раздуе и да пръсне главата му, идваше техният шаман и донасяше облекчение. Шаманът го лекуваше дотолкова, че да може да повторят изтезанията и следващата вечер. Ден след ден Джок понасяше неизразими мъчения, умираше, проклинаше боговете, оживяваше, плачеше и отново умираше. Ужасният сън сякаш никога нямаше да свърши…
Заграбия я помнеше съвсем слабо… Зеленина, шепот на листа, ромон на ручеи, прохлада и болка… Водеха го някъде, показваха го на някого, стотици глигести елфийски лица, стар елф с черна лента на главата, мълчание и отново болка…
По някаква причина всички дървета растяха от горе на долу. И тревата растеше от горе на долу. И слънцето печеше отдолу нагоре. Елфите вървяха по земята, която се оказа горе, над главата му.
Дълго време не можеше да разбере какво става. Не можеше да разбере дотогава, докато не забеляза, че кръвта, бавно капеща от разцепената му буза, се стичаше по челото, а не по брадичката му, а след това се откъсваше и падаше на земята, надвиснала над главата му.
Всичко се оказа много просто — той висеше на дърво, висеше с главата надолу, а въжето, преметнато през дебел клон, здраво беше стегнало краката му. Колко ли дълго продължаваше това? Час? Ден?
В гората се стъмни, настъпи нощ и някъде долу през тъмните корони на дърветата се появиха звезди. Никой не го пазеше. И защо ли? От елфийското въже не можеш да се измъкнеш толкова лесно, а и колко може да пробяга изтощен човек в непозната гора?
Джок отново припадна, опитвайки се да преодолее болката. Тихо шумолене на трева го събуди и отваряйки очи, видя под себе си тъмен женски силует.
„Елфийка!“ — мярна се в главата на Джок.
Жената мълчеше, мълчеше и той. Беше му все едно, отдавна беше свикнал с факта, че мнозина идваха да го гледат. Нека гледа. Жената се засмя и той трепна.
— Коя… сте вие?
Думите му се отдаваха трудно, отдавна с никого не беше говорил. През повечето време просто крещеше от болка.
— Бедният Джок — въздъхна жената.
— Лиа? Това… наистина ли си ти? — изстена той, не вярвайки на ушите си.
— Лиа? Е, можеш и така да ме наричаш — каза тя, излизайки от сенките на лунната светлина.
Беше също толкова красива, колкото и в градината през онзи злополучен ден, когато загина елфийският принц. Руси коси, сини очи, скулесто лице, пухкави устни. Лиа. Неговата Лиа. Същата, която го предаде.
— Но… как?
Как може едно момиче да се окаже толкова далеч от дома, в сърцето на страната на елфите?
— Слугите на Господаря могат много повече.
— Господарят? Аз съм невинен! Не бих могъл да го направя, не и аз!
— Знам — усмихна се тя.
— Знаеш? Но защо тогава мълча? Трябва да кажеш на елфите, трябва да им обясниш…
— Късно е. Сега тъмните не искат да слушат никого, сега жадуват за отмъщение. Ще разберат дали наистина си виновен чак след няколко месеца. А за съжаление ти нямаш това време. Елфите са решили да направят изключение от вековните си закони — утре те чака Зеленият лист.
Джок се загърчи на въжето, заклати се като махало и изхлипа от ужас. Той не искаше да умре… така.
— Имаш избор, глупчо Джок — Лиа се приближи плътно до него и той усети аромата на парфюма й. — Или елфите публично ще те екзекутират, или…
— Или? — като ехо откликна Джок.
— … или ще станеш верен слуга на Господаря.