— Какъв беше този човек? — попита Змиорката, сядайки до мен.
— За кого говориш?
— За твоя приятел. Бас беше, нали?
— Всъщност не ми е приятел. Сега… — аз се поколебах и на свой ред попитах: — Теб обикновено любопитство ли те гризе или имаш сериозна причина да се интересуваш от миналото ми?
Змиорката известно време мълча. Той по принцип си беше мълчалив, понякога по цял ден не отваряше уста.
— И едното, и другото, честно казано. Доста ме притесни, че изведнъж се появи човек, който те познава добре.
— Мислиш, че това не е просто съвпадение?
— Не знам — сви рамене Змиорката. — Ти изведнъж видя някакъв стар враг. Съвпадение? След това, буквално няколко минути по-късно, се появява още един твой познат. Пак съвпадение? В последно време със склонен да се отнасям подозрително към всякакви съвпадения и случайности. И, извинявай, не вярвам на никого, освен на себе си. Нас ни търсят, търсят ни същите онези неизвестни, с чиято помощ загинаха първите две експедиции до Костните дворци.
— Откъде знаеш за тези експедиции? — изненадах се аз.
— Това тайна ли е? — Змиорката ме погледна. — Целият дворец само за това шепне по ъглите. И този Бас, незнайно как попаднал на нас, започва малко да ме тревожи.
Знаейки железния характер на Змиорката и това, че него на практика не могат да го притеснят никакви изненади, това „малко“ в устата му имаше много голямо значение.
За пръв път виждах Змиорката толкова развълнуван.
— Затова ме интересува — продължи междувременно гаракецът. — Сега трябва да държим ушите си отворени и да не вярваме на никого. Поддръжниците на Неназовимия излизат на светло като гъби след дъжд.
Поддръжниците на Неназовимия? Ха! Скъпият гаракец още не се беше сблъсквал с поддръжниците на Господаря! Ето кой е способен да ти подлее вода в най-неочакван момент! Да не казвам за Посланика на Господаря, чието споменаване ме хвърля в такъв животински ужас, че съм готов да отрежа собствената си ръка, само и само никога повече да не се срещам с него и да не чувам гласа му.
Замълчах, събирайки мислите си, защото не обичах да споделям с хората за своя живот. Колкото по-малко знаят другите за теб, толкова си по-добре защитен от разни изненади. Фор ми беше набил тази мъдрост в главата много отдавна и с времето започнах да осъзнавам, че старият ми учител е бил абсолютно прав. Никой в Авендум не беше наясно с чувствата и слабостите на Гарет-сянката и никой не можеше да ме притисне, използвайки за тази цел моите приятели и близки. Затова, като не говорех и се занимавах само със собствените си дела, не се притеснявах особено от неочакван удар в гърба.
Вярвах на мълчаливия гаракец. Навярно Змиорката беше един от малкото хора, на които не се страхувах да разкрия и излея душата си, знаейки, че всичко, което той ще чуе, ще отиде с него в гроба.
— С него дружахме още от малки деца — неочаквано за себе си започнах да разказвам аз. — Две вечно гладни и мръсни хлапета, живеещи в бедняшките квартали на Авендум. Преживяхме много неща двамата заедно, Змиорка… Глад, зимен студ, хайки на стражата… През какво ли не минахме за тези години… Аз и Бас се държахме един за друг и като цяло някак оцеляхме до момента, когато един майстор-крадец ни взе под крилото си. Името му беше Фор… Този човек ни научи на много… Той просто натъпка в мен всичко, което един уважаващ себе си крадец би трябвало да знае, за да получи в крайна сметка от гилдията званието майстор.
Фор казваше, че имам естествена дарба за кражба, може и да е така. Но Бас не беше такъв. Когато живеехме на улицата, аз изпразвах джобовете на минувачите, а не той. Бас имаше друга страст — карти и зарове. В крайна сметка Фор вдигна ръце от моя приятел, а Бас все повече и повече затъваше в играта. Няколко пъти попадаше в неприятни ситуации, проигравайки всичко. По това време Фор беше известна фигура в престъпния свят на Авендум и успяваше да спасява Бас от проблеми. Но всяко нещо все някога си има край. Веднъж, когато Бас беше на двадесет, той загази здраво. Приятелят ми задлъжня с голяма сума на Маркун, този човек дълго време беше глава на гилдията на крадците в Авендум. Бас не каза нищо нито на мен, нито на Фор. Той просто взе нашите пари и изчезна. Открадна злато от своя учител и от своя приятел. После имаше слух, че хората на Маркун са го пуснали под кея, но тялото така и не се намери. През всичките тези дванадесет години аз и Фор мислехме, че Бас е мъртъв. Не можеше просто да изчезне и да не ни каже нищо! И сега си представи моето изумление, когато го видях след всичките тези години в Раненг жив и здрав. През цялото това време той е бил жив и нищо не ни е казал!