— Аз я мириша! — реагира Кли-кли. — Това ми е напълно достатъчно!
— Аз също.
— Да бе. Крудърът от халбата ти вони по-силно от козел — ухили се Фенерджията.
— Що за раса са тия гноми?! — отпивайки от гъстата тъмна бира, лукаво се усмихна Делер. — Страх ги е зъба да си извадят, после си поръчват адска смес, а накрая ги е страх да я изпият.
— Кой се страхува?! За какво намекваш, нещастник?! На Полето на плевелите не се страхувахме да ви счупим рогата, а да се страхуваме от тази вода ли? Ето!
Халас грабна халбата, на чийто размер би завидяла всяка уважаваща себе си кана, и на един дъх я изля в гърлото си. Аз потръпнах. Капка от гърмящата смес би съборила дори и Х’сан’кор.
Гномът свърши, изпръхтя, тупна халбата на масата, фокусира разбягалите се в различни посоки очи в една точка и се заслуша в усещанията си, издувайки ноздри. Всички се взирахме в Халас с искрено възхищение.
— Ама че… — прошепна гномът, облъхвайки ни с непредаваемия аромат на сместа. — Ама че… Ама че химия, мамка му!
— Жив ли си? — притеснено се вторачи в приятеля си Делер.
— Не! Вече съм в светлината! Толкова ми е добре, също както когато ми спаси задника от ешафода на рачешкия херцог! Зъбът изобщо не ме боли! Прислужницата-а-а! Още три халби от същото!
— Какво пък — бавно каза Мармота. — Да пием за Котката.
— Земята да му е легло, а тревата — завивка — вдигна халбата си Фенерджията.
— Да пребъде в светлината — присъедини се и Халас.
— Да има добра зима — пожела Змиорката.
Отпихме мълчаливо, без да се чукаме.
Така се случва в живота: някой вече е в светлината, а някой е още жив. Котката остана завинаги в земята до стария овраг на Харгановата пустош. Първата жертва от тези, които ме съпровождат в Храд Спайн. Искрено се надявах разузнавачът на Дивите да е единственият загинал по време на пътуването ни.
Изгубихме Котката, след като при село Вишки пътят ни бе блокиран от магове и Бездушни егери и се наложи нашият отряд да търси нов път към Раненг. По предложение на Медения, който познаваше тези места, Алистан поведе отряда напряко през огромната Харганова пустош. Много, много отдавна по тези места се състояло едно от безбройните сражения на Пролетната война. Тук, в сърцето на Харгановата пустош, хората с всички средства се опитали да удържат напредващите към Авендум орки. И точно тук ни настигна магията на шаманите на Неназовимия, опитващи се да спрат похода на отряда ни към Костните дворци и Рога на дъгата. Отначало пустошта беше залята от гръмотевична буря, която прикри истинската заплаха. А когато видяхме какво се спуска от пурпурния облак, вече беше късно, и останахме очи в очи срещу летящите твари. Котката се опита да унищожи едно от съществата и умря на място, а аз… аз бях спасен от чудо, носещо името Валдер.
Кой е Валдер? Е, сега ще ви кажа. Така се получи, че трябваше да търся карта на Храд Спайн в Забранената територия, и някак си в главата ми се настани дух на архимаг от Ордена на име Валдер. Този архимаг лично присъствал на събитията, когато Орденът се опитал да използва Рога на дъгата срещу Неназовимия. В крайна сметка, спасявайки проклетата пищялка, Валдер загинал, а няколко века по-късно душата му се всели в главата ми и отказа да я напусне. За щастие аз почти го бях забравил, през цялото време той спеше дълбоко вътре в моето Аз и като цяло не се проявяваше. Но през онзи тъжен ден, когато умря Котката, а аз бях на път да го последвам, Валдер изведнъж се появи и някак унищожи съществото, летящо към мен, а след това незнайно как призова призраците на воините, сражавали се с орките в Пролетната война. Те от своя страна успяха да унищожат шаманството на нашите врагове и така всички останахме живи само благодарение на Валдер. Духът на архимага вече няколко пъти ме спасяваше и аз му бях благодарен до гроб, но въпреки това най-много от всичко исках да напусне главата ми веднъж завинаги.
Времето минаваше неусетно, хора влизаха в кръчмата и си излизаха, каменоделците, доралисците и егерите систематично се наливаха с вино и някъде около два часа по-късно, когато пред мен стоеше третата халба бира, а пред Халас — осмата от неговото огнено „лекарство“, незнайно откъде се появи дядо със свирка и засвири весела джанга. Най-трезвените и способни твърдо да стоят на краката си започнаха да танцуват. Арнх хвана под ръка изпискалата първоначално от възмущение, а след това от удоволствие прислужница и я завъртя във вихъра на танца. Каменоделците весело припяваха, доралисците удряха с халби по масата, а ние потропвахме с крака, опитвайки се да влезем в такт с музиката, единствено Халас не обръщаше внимание на всеобщото веселие и продължаваше да се налива с помията си. Гном или джудже може да изпие, без да се напие, колкото и цяла тълпа хора няма да могат. Но халбите, наредени пред Халас, бяха напълно достатъчни езикът му да започне видимо да се преплита, носът му да почервенее, а очите му да заблестят. Апотеоз на лечението беше признанието на гнома в искрена любов към Делер.