Изглежда доста дълго се бяхме заседели вътре, на улицата вече тъмнееше. Оказахме се на някаква тъмна уличка и хукнахме да се отдалечим колкото се може повече от кръчмата, но Халас изведнъж рязко спря и извика:
— Чантата ми!!!
Гномът изблъска опитващото се да го задържи джудже и влезе обратно през вратата на кръчмата.
— Ама че идиот! — изсъска Мармота.
— Все се забърква! Като пийне и се забърква в неприятности! — Делер се накани да тръгне след приятеля си.
— Я стой тук! — спря го Змиорката. — Нямам намерение да измъквам двама от батака.
Делер измърмори през зъби някаква гномска ругатня, но остана на място, вторачен нетърпеливо в светлия правоъгълник на отворената врата на кръчмата. Минутите се проточиха безкрайно дълго…
Накрая Халас изхвърча през вратата и се втурна към нас. Любимата му чанта висеше на гърба му.
— Ех, жалко, че онзи козел не ти счупи тъпата глава! — каза Делер, но в гласа му имаше неизказано облекчение.
— Тръгваме — скъпернически каза Змиорката, поемайки командването над малобройния ни отряд.
— Мармот, ти да не си забрави мишката в кръчмата? — притеснено попита Кли-кли.
— Аз по-скоро теб ще забравя, отколкото Непобедимия — изсумтя Мармота.
— У-у-у, колко си лош — обиди се гоблинът. — Като цяло днес денят се оказа лош!
— Това пък защо? — учуди се Арнх. — При теб по дефиниция няма лоши дни.
— Ами прецени сам — каза Кли-кли, опитвайки се да се приспособи към крачките на Арнх. — Идвайки в града, губим цял ден, на Халас зъба така и не го извадихме, а утре трябва да продължим, ако, разбира се, не възнамеряваме да стигнем до Заграбия към ноември.
— Хайде, няма да закъснеем. До януари имаме много време — не се съгласи Мармота.
Според краля и неговите съветници армията на Неназовимия ще нахлуе във Валиостр през май, когато започват да се топят снеговете на С’у-дар и ще се появи възможност да стигнат до Планината на отчаянието и Самотния великан, охраняващ единствения проход между Безлюдните земи и Валиостр. Съгласно Поръчката, аз трябва да взема Рога на дъгата от Храд Спайн и да го занеса в Авендум до началото на януари, така че Орденът да има време да зареди произведението на огрите преди магьосникът да ни е атакувал.
Ако успея, в което аз лично дълбоко и трепетно се съмнявам, и Рогът попадне в ръцете на маговете, Орденът задължително ще си присвои цялата слава и никой няма да си спомня и думичка за скромния крадец, извадил кестените от огъня в името на победата над враговете на кралството. Не, не си мислете, че се оплаквам! Такава слава ми е нужна колкото на хлебарка светлина в кухнята. С нея е къде-къде по-неудобно да изпразваш претъпканите сандъци на богаташите и да се надбягваш с охраната на херцозите, но освен това кралят ми обеща петдесет хиляди златни.
Петдесет хиляди. Петдесет. Златни. Уау! Понякога се наслаждавам на тази цифра.
Разбирам, че не бива предварително да делиш кожата на неубития обур, но ако всичко мине както трябва, с тези пари спокойно ще могат да живеят поне дванайсет поколения от бъдещите ми внуци. Доколкото знам, състоянието на граф Алистан се оценява само на двадесет и две хиляди златни, а тук имаме петдесет. Хиляди.
Бр-р-р! Нещо много рано ми потекоха лигите! Парите трябва и да се заработят, а за това ще ни се наложи да влезем в Храд Спайн. Поправка! На мен ще ми се наложи да вляза в Храд Спайн.
— Ех — огорчено въздъхна Халас. — Забравих!
— Сега пък какво забрави? — недоволно попита Мумр. — Чантата ти е тук.
— Лулата ми я няма! Лулата! Сигурно е паднала, когато онзи ощавен от огри козел ми седна на лицето!
— Ха, чудесно — Делер мразеше тютюневия дим. — Така поне за малко няма да пушиш.
— Лулата ми! От вишна! — продължи междувременно да се оплаква Халас. — Тя е семейна реликва! Дали да не се върна?
— Само опитай. С Чичо сам ще се оправяш — предупреди го Змиорката.
— Е, добре — изплю ядно Халас. — Май имам резервна в чантата на седлото.
— А как е зъбът ти? — сетих се аз. Халас нещо подозрително дълго не беше мрънкал.
— Вече го няма, слава на Сагра!
— …?
— Онзи козел така ме фрасна, че направо ми го изби, мракът да го отнесе!
— Виждаш ли, Халас — избухна в смях Делер. — Какъв благороден бръснар си намери. Тъп, рогат, и брадичка си има! Съвсем като теб! Момчета! Те се намериха един друг!
В тъмната пресечка се раздаде взрив от смях, при това Халас се смееше наравно с всички.
Три пъти покрай нас притичваха вдигнати по тревога стражници и трябваше да се крием в сенките на сградите. Змиорката реши да не рискуваме и направихме огромен кръг, за да не попаднем в ръцете на разтревожените, като оси през ранна есен, блюстители на реда. Най-накрая излязохме на улицата, водеща към „Учената сова“.
Докато вървяхме, малкото минувачи, които все още бяха по улиците, се отдръпваха от нас. Съвсем оправдана предпазливост. Какво бихте направили, ако изведнъж се натъкнете на странни типове, наскоро участвали я в сбиване, я в битка, я в разходка из самия мрак? Гномът беше с разбити зъби, Фенерджията имаше огромна синина под окото, на главата на Арнх лъщеше масивна цицина, а и останалите изглеждахме доста очукани. За наше щастие, по пътя не срещнахме никого.
Близо до хана зазяпалият се, а и все още неизтрезнял от огнените питиета Халас се сблъска с някакъв минувач. Минувачът отскочи и стреснато се вторачи в пъстрата ни група. Аз веднага познах човека — същият бръснар от Големия пазар, който поиска три златни за изваждането на зъба. Той също ни позна и като огледа пак насинените ни лица, срещна погледа на навъсения Халас. Осъзнавайки, че сега като нищо може да изяде боя, бръснарят побърза с нова оферта:
— Една златна, уважаеми гном! Единствено за вас!
Изненадващо, но Халас не налетя на бой, а като сви пръсти в неприличен жест, ги пъхна под носа на бръснаря и се ухили така, че да се види празнината между зъбите му, след което злорадо каза:
— Една златна? А нещо ей такова не искаш ли?!