— С кого си имаме работа ли? Тук може би ще мога да ви отговоря, милорд Алистан — без да мисля, изтърсих аз, и веднага си прехапах езика, но вече беше късно.
— Станал си прорицател ли, крадецо? — вдигна вежди граф Маркауз.
Милорд Плъх, граф Алистан Маркауз, Опората на трона и прочие, и прочие, при разговор с мен винаги нарича вашия покорен слуга крадец. И само в много редки случаи, когато е забравил, се обръща към мен по име.
Какво можех да направя тук? Не харесва, ох колко не харесва милорд Алистан такива момчета като мен. Не се съмнявах, че ако зависеше от него, той щеше да провеси всички крадци на Авендум по дърветата в кралския парк и три пъти на ден щеше да ги брои, за да не би, да не дава Сагот, някой да изчезне. Ако бях срещнал графа при други обстоятелства — веднага щеше да ме вкара в Сивите камъни (и то само в случай, че палачът в този момент е прекалено зает).
Така че напълно разбирах не особено голямото благоразположение на капитана на кралската гвардия към моята скромна персона, както и гнева му, когато, вместо да му заповяда да изпрати Гарет-сянката в дранголника, кралят нареди на милорд Плъх точно обратното — да ме защитава на всяка цена, като не дава и прашинка да падне върху мен.
Да изпълни такава заповед за Маркауз беше все едно да глътне отровен стилет. Но с краля не се спори и нашият дълбоко уважаван граф се зае за работата с усърдие, твърдо решен временно да забрави, че съм престъпник, и да ме докара до Храд Спайн цял и невредим.
Но заповедта си е заповед, а отношението си е отношение. Ако е необходимо, Маркауз беше готов да ме предпази със собственото си тяло от вражеска стрела, но приятелското отношение към крадци не влизаше в задачата му. Ето защо той се стараеше да не говори с мен, а ако боговете все пак решаха да го подложат на изпитание под формата на общуване с крадец, той го правеше с мрачното и кисело изражение на недоволен от живота гном.
— Не, милорд Алистан — подчертано учтиво отговорих аз на нападката на графа. — Просто по думите на Медения човекът, получил ключа от хората, нападнали привържениците на Неназовимия, не може да е никой друг освен Бледния. А Бледния, както вие би трябвало да помните, милорд, служи на Господаря. Смея да предположа, че който и да живее в къщата, е слуга на Господаря също като Бледния.
— Е, звучи правдиво — съгласи се с мен Миралисса, а после раздразнено щракна с пръсти. — И отново този Господар ни пресича пътя.
Алистан се подсмихна, показвайки, че моите предположения изобщо не са го убедили, след което още по-ожесточено затърка с точилото по острието на батарния си меч.
— Моля за извинение, лейди Миралисса — лениво процеди най-накрая проговорилия Змиорка. — Ние с момчетата едва сега чуваме за този Господар. Бихте ли ни разказали малко повече за него? Що за човек е, какво иска от нас? Че сега сме като слепи котенца — дори не знаем откъде може да дойде опасността. Все пак ние ви охраняваме.
— Всъщност и аз самата почти нищо не знам, Змиорка. Тук мастер Гарет е по-запознат с историята за Господаря и неговите слуги. Гарет, ще бъдеш ли така любезен да разкажеш още веднъж за Господаря?
Погледите на Дивите се обърнаха към мен, всички искаха да чуят за пусналия ни доста кръв Господар. Елфите, Алистан и Кли-кли вече бяха запознати с моята история и сега настъпи време да посветя в нея и Дивите, да им разкажа за по-опасен враг от Неназовимия. Въпреки че нямах особено желание да разказвам за втори път онези събития.
Защо по-опасен? Защото врагът, за когото не знаеш нищо, е винаги по-опасен.
— Мумр, налей ми една бира — въздъхнах и се обърнах аз към Фенерджията. — Историята ще бъде дълга.
— Ами аз вече съм я чувал, а пък вече е и късна нощ, така че ще вървя да спя — прозя се Кли-кли.
— Аз също ще полегна — обади се гномът и самохвално завърши: — А вие утре, тоест днес, само ми кажете къде е кратуната на този ваш Господар и аз ще я клъцна с мотиката, да не ни се пречка повече!
— Ти си нашият герой — изсумтя Делер.
— Аха, не като някои джуджета, носещи глупава шапка върху празна глава! — и гномът излезе преди Делер да намери повече или по-малко достоен отговор.
Пред мен се появи пълна чаша бира и аз започнах историята си.
За пръв път чух за този Господар преди по-малко от месец, когато, изпълнявайки поредната Поръчка (по-късно разбрах, че тя е капан, организиран от краля с цел да ме принуди да отида в Храд Спайн), аз се промъкнах в дома на кронхерцог Патийски, братовчедът на краля. Поръчката беше тривиална: трябваше просто да взема една стара статуетка и тихичко да се измъкна от къщата. Според моята информация тази нощ милорд Патийски трябваше да е извън града, така че можете да си представите изненадата ми, когато, застанал пред вратата на спалнята му, чух два гласа. Гласът на херцога и глас, който няма да забравя до края на живота си. Съществото, което слугите на Господаря наричат Посланика, тъкмо казваше, че Господарят не е доволен от действията на милорд Патийски, защото все още не е успял да разубеди краля да не изпраща отряд за Рога на дъгата. Херцогът се помисли за много велик и се сбогува с главата си в буквалния смисъл на думата…