— Пфу, мъко моя! Ти наистина ли си глупак или просто се преструваш толкова умело, че никой не може да те различи?! Не говоря за рожденото ти име, а за името свише! Танцуващ в сенките — това е твоето име! Ти самият се съгласи, че мога да те наричам така! Значи името си го приел!
Още веднъж проклех деня, когато разреших на Кли-кли да ме нарече Танцуващ в сенките. А разреших, за да може досадният малък шут да се разкара от главата ми, а той проглуши ушите на целия свят, че съм се съгласил да бъда наричан така, тоест знамението е изпълнено. И сега следва да очакваме следващите, не по-малко глупави гоблински предсказания!
— И кое от пророчествата ти е наред сега? — обърнах се с пренебрежение към гоблина.
— Кое е наред ли? — шутът присви хитро очи, погледна ме и издекламира:
— Аха — не издържах и избухнах в смях аз. — Винаги съм казвал и ще казвам: твоят побъркан шаман Тре-тре е трябвало да яде по-малко мухоморки на закуска.
— Ще те помоля без необосновани обиди! — озъби ми се гневно гоблинът. — Тре-тре е най-великият шаман на моя народ! Арцивус със своя Орден и на малкото му пръстче не може да се опре!
— Дали ще му се опре или не нека други да решават. А ти схвана ли за какво се говори в това пророчество? Аз например нищо не разбрах.
— Защото си глупак — не пропусна да ми напомни шутът. — Затова се казва пророчество, за да го разбереш чак когато свърши! Но то ще стане реалност, нали „… когато пурпурният ключ изчезне…“. Тоест, ако говорим на нормален език, когато ключът го откраднат от нас.
— А този ваш ключ? Той наистина ли е пурпурен? — заинтригува се Фенерджията, който никога не беше виждал, както и другите Диви, ключа.
Миралисса не беше показала една от най-големите ценности на тъмните и светлите елфи.
— Ами не… — отвърна обърканият от толкова прямия въпрос Кли-кли. — Прилича на кристал…
Пурпурен, ха! Даже много пурпурен, макар че малкият шут нямаше откъде да го знае. Майсторът-джудже направи ключа от сълзата на дракона — най-редкият и най-твърдият камък в целия свят. Ключът изглеждаше като изтъкан от дантела студ и ледена паяжина. Единственият път, когато го държах в ръцете си, ми се струваше, че просто ще се стопи. Кли-кли беше прав, ключът изглеждаше прозрачен, но пророчеството не биваше да се разбира буквално. Пурпурният цвят беше цветът на Кронк-а-Мор. В моя сън, където майсторът-джудже държеше току-що родения от пламъците на подземните пещери ключ, бях видял как в него блещука пурпурна искрица, реагираща на песента на шамана. Човекът не успя да зареди ключа с Кронк-а-Мор, но искрата остана в него. Тя спеше някъде дълбоко вътре и се събуди само веднъж, в деня, когато Миралисса настройваше артефакта към мен. Тази искра ме хвърли в небитието, в пурпурния пламък. И ако не бяха сенките, които живееха там, където няма място за сенки, и ако не беше танцът с тях, не знам дали щях да оцелея… Потръпнах, спомняйки си безумната джанга със сенките.
— Добре, Гарет. Върви си напълни корема, че ни чакат още много работи за правене!
— Аз имам само една работа, Кли-кли, същата, за която се заклех пред гроба на Котката. Ще взема Рога на дъгата, ще го дам на Ордена, ще взема честно заработените си пари и грамотата с помилването, след което ще продължа да живея за собствено удоволствие. Останалото, ако, разбира се, не застрашава живота ми и не вещае печалба, не ме засяга.
— И все пак имаме една работа — много сериозно каза Кли-кли. — Мумр и Змиорката отиват да сменят Мармота и Еграсса.
— Не улавям връзката. Какво общо имам аз?
— Първо, ще дадеш линга на Мармота…
— Мога да го оставя и тук — прекъснах го аз.
— Второ — невъзмутимо продължи Кли-кли, — Миралисса те помоли да огледаш къщата и да кажеш ще можеш ли да се промъкнеш вътре и да откраднеш ключа изпод носа на слугите на Господаря.
— Да открадна? Изпод носа? — като ехо повторих аз. — Аз?
— Е, определено не съм аз! Нали ти си крадецът тук!
На това нямаше какво да отвърна. Взех линга от възглавницата и като го сложих на рамото си, казах:
— Да вървим. Знаеш ли къде отиваме?
— Аха. Медения дойде сутринта и всичко ми обясни. Фенерджия, идваш ли?