— Да, дай ми само минутка да свърша една работа — каза Мумр, измъквайки изпод леглото страховития двуръчен меч.
Кли-кли хвърли подозрителен поглед на прекалено доволния воин, но се въздържа от коментар.
— Но имай предвид — предупредих гоблина, докато напусках стаята, — че преди да закуся, не искам да чувам за никакви разходки из града.
— Изобщо не се съмнявам, че ще закусиш. Мастер Квилд отдавна е сервирал масата.
— Фенерджия, накъде така? — обърна се Кли-кли към Мумр, когато след обилната закуска излязохме от хана.
— Ей сега се връщам — неясно отвърна воинът и изчезна зад ъгъла.
— Какво му става? — изненадано ме погледна гоблинът, сякаш се занимавах само с това, да разгадавам мислите на Фенерджията.
Естествено, не му отговорих нищо, а Змиорката само сви недоумяващо рамене. Фенерджията се появи след минута. На рамото на воина лежеше огромен вързоп, от който стърчаха гребло и метла.
— Да не си решил да се заемеш с доброволно почистване на Раненг? — Кли-кли сигурно си помисли, че Мумр е полудял.
— Еха, голяма си лисица, Фенерджия! — възхитено се ухили Змиорката. — Мислиш, че стражата няма да провери защо метлата и греблото заемат толкова много пространство и са увити в тези парцали?
— Стражата проверява само джобовете на жителите на този славен град. За тях греблата са толкова интересни, колкото дворцовият етикет за врабчетата! — ухили се изключително доволният от себе си Фенерджия.
— А аз се досетих какво имаш там освен метла и гребло! — триумфално каза Кли-кли и от възхищение към собствената си проницателност заскача на един крак.
Аз също се досетих — любимия двуръчен биргризен на Мумр. Хитрецът го беше увил в дрипи заедно с греблото и метлата, убеден, че бдителната стража на Раненг няма да провери такъв непривлекателен за тях вързоп.
— Защо не го изкара през вратата, а го хвърли през прозореца? — полюбопитства шутът.
— Ако бях минал през вратата, Чичо щеше да забележи.
Логично. Чичо внимателно следеше Дивите. На десетника изобщо не му се искаше да плаща на стражата за провинили се воини…
Сега Мумр беше единственият в нашата компания, който имаше сериозно оръжие. Ако се стигне до сблъсък, към моя кинжал и гаракските даги на Змиорката (метателните ножове на шута не се брояха, те явно бяха само за красота) щеше да се присъедини и острието на Фенерджията.
Огромният двуръчен меч, предназначен да проправя път в редиците на пехотата на противника и да унищожава копия и пики, по размер можеше да съперничи едва ли не със самия Мумр. А за тежестта на това оръжие можех само да гадая.
Калъф за биргризена просто не се полагаше и Мумр мъкнеше меча, като го мяташе на рамо, а когато яздеше кон, го провесваше в специална примка на седлото. Нищо чудно, че при такъв живот конят на Мумр се отличаваше със свадлив характер. Животното постоянно беше нервно и се страхуваше, че докато препуска, Мумр по невнимание може да го накълца.
В деня, когато за пръв път видях оръжието на Мумр, изобщо не повярвах, че Фенерджията знае как да си служи с биргризена. Техниката на владеене и фехтовка с острие с такава дължина, доколкото бях чувал, беше изключително трудна и изискваше не само опит, но и физическа сила, много по-голяма от тази на ниския и слабичък, на пръв поглед, човек. Но Мармота ме увери, че Мумр е способен да посече и летящ комар със страховития двуръчен меч и по някаква причина аз изобщо не се усъмних в това. Освен това още едно доказателство за майсторството на Фенерджията беше златният дъбов лист, гравиран върху дръжката на меча, който показваше, че собственикът на оръжието е Майстор на дългото острие. Мумр беше Майстор и почти като бог на бойното поле и сред бойците-меченосци. За такъв като него в редовната пехота плащаха с чисто злато като на тежка кавалерия, че дори и повече.
Но мисля, че не си струва да губим повече време в описание на любимата играчка на Мумр, още повече че днес утрото се очертаваше прекрасно. Птиците пееха, радвайки се на лятото, цветята цъфтяха, небето беше синьо, тревата зелена, слънцето грееше. Ако не беше откраднатият изпод носа ни ключ и че все още не знаехме нищо за съдбата на Гръмогласния, денят щеше да е чудесен.
— Дълго ли ще вървим, Кли-кли? — обърнах се към гоблина аз.
— Не много — измърмори шутът.
С дясната си ръка той се държеше за ръкава ми и скачаше на един крак за собствена и на минувачите радост. Не успях да го откъсна от мен, шутът се беше впил в ръкава ми като кърлеж в куче, така че трябваше да премина към увещания. На любезната ми и искрена молба да спре да се държи като глупак и да върви като нормалните хора на два, а не на един крак, Кли-кли отказа, и се наложи просто да не му обръщам внимание. Нямаше да се бия с него, я!