— Колко не много? — попитах отново след поредния неуспешен опит да изскубна ръкава си от здравата хватка на гоблина.
— Около час — безразлично отговори Кли-кли и скочи над падналата на пътя пръчка. Аз изпъшках.
— Но нали трябва да отидем в южната част на града, на Пъстрия хълм. До там е доста ходене.
— Точно в това е въпросът, че някой ходи, а друг подскача и се прави на глупак — не се сдържах от коментар аз.
Кли-кли беше готов да подскача през целия този час, без да пуска ръкава ми.
— Прощавай, но днес не ни дадоха карета — ухили се кралският шут.
Гадинката откровено излъга, сигурно за да ме дразни. От хана до нашата цел вървяхме не повече от двадесет минути.
Улицата, водеща към Пъстрия хълм, се изкачваше по него под немислим ъгъл. Докато стигна до района на Големите клечки, от мен, за разлика от воините, се лееше пот като из ведро, и слава на Сагот, че гоблинът все пак ме беше пуснал и сега крачеше встрани.
— Ей с това да се повозиш! — замечтано промърмори шутът почти на самия връх на хълма.
Проследих погледа му. Пред една от къщите имаше стара очукана каруца, запъната с дървени трупчета, за да не би случайно да тръгне надолу и да сгази някой по-муден минувач.
— Дори не си го и помисляй! — предупредих го аз.
— Нищо не разбираш, Гарет! Аджамия, с една дума! Виж само каква стръмнина! Ще се понесем като ураган!
— Не ми харесва твоята идея.
— Каква идея? Че ще се понесе като ураган? — попита недочулият Фенерджия.
— Не — отвърнах аз. — Че ние ще се понесем като ураган. Ако ти, Кли-кли, си решил да се самоубиваш, не бива да забъркваш и нас в твоите безумни идеи!
— Гарет, все същия задръстеняк си! Отпусни се, нищо не ни застрашава! Откъде ти хрумна за самоубийство?
— Защото главата ти е куха! Този хълм е дълъг повече от четиристотин ярда! Че ще тръгнем, ще тръгнем. Че ще се засилим, ще се засилим! Направо като ураган — имитирах го аз. — Но как ще спрем? С главата ти ли? После ще трябва да ни събират костите из цял Раненг!
— О! — дълбокомислено каза шутът, докато обмисляше моите съображения, и със съжаление погледна каруцата. — Не бях помислил за този проблем!
— И последно кой от нас е глупак, и кой — мъдрец?
— Глупакът си ти, а аз съм мъдрец — това дори за най-тъпия доралисец е ясно. Между другото, вече пристигнахме, ето го имението!
Около имението, разположено на самия връх на хълма, нямаше никакви други постройки на поне стотина ярда. Както беше казал Медения, на размера му можеше да завиди и кралският дворец. Вярно, оттук не виждах добре шедьоврите на създателите на това малко творение на архитектурната мисъл, голяма част от сградата беше скрита от гъстите корони на дърветата, растящи в парка на имението. Достъпът до частната собственост беше ограничен от висока сива стена, върху която имаше сложни стоманени фигурки. Гледката на тези фигурки изобщо не ме заблуди — основното им предназначение беше на шипове и преграда за осмелилите се да прескочат стената, и едва след това — за декорация. Не се съмнявах, че в допълнение към шиповете вътре ни чакаха или кучета, или гаринчи, или пазачи (или всички заедно).
Стоманените порти на имението бяха обсипани с изрисувани изображения на птици. Имаше летящи, пеещи и само Сагот знае какви още птички. Загледах се в рисунките и осъзнах, че това са славеи, а от това следваше, че в това гнездо на оси живее някой благородник от рода на Славеите.
Надявах се, че докато киснем тук, Миралисса ще успее да разбере кой е собственикът на тази бърлога.
— Впечатляващо! — каза Фенерджията, преценявайки дома с поглед. — Какво ще кажеш, Гарет?
— Сложно е.
— В смисъл?
— В смисъл да се измъкнеш оттам.
— Но ти си майстор в тези работи. Не е ли така?
— Да. Но това не прави нещата по-лесни. Къде са Мармота и Еграсса?
— Сигурно се крият зад дърветата, затова не ги забелязваме — изказа предположение Кли-кли. — Скрили са се, Гарет, просто са се скрили. Или мислиш, че двама души, постоянно обикалящи около имението, няма да привлекат внимание?