— Ами щом са се скрили, потърси ги. Аз нямам намерение да играя на криеница.
— Направо ще ги намеря! Защото не съм толкова глупав, колкото някои други! — каза нашият мъдрец и решително започна да върти глава.
Естествено, гоблинът не намери никого. Ако един елф иска да не го забележат, няма да го забележат. А и Дивите, особено разузнавачите им, винаги са се славили като майстори на маскировката и със способността да се скрият дори там, където изглежда невъзможно (например в огромна пчелна хралупа). Без подобни умения в Безлюдните земи, изобилстващи от не особено приятелски настроени създания, нямаш никаква работа.
Мармота и Еграсса изскочиха като два призрака от гъстите храсти, растящи в близост до стената, ограждаща имението. Изобщо не бих си помислил, че в такива храсти може да седят двама здрави воини.
— Забавихте се — посрещна ни Мармота.
— Има си хас! Вас и самия Х’сан’кор няма да ви намери! — казах аз, подавайки радостно пищящия линг на собственика му. — Разбрахте ли на кого принадлежи този дом?
— Не. А вие?
— Не — отвърна Змиорката. — Всичко спокойно ли е?
— Като в църковен двор. Най-малкото никой не е излизал през тези порти, но някъде около час преди зазоряване влязоха седем ездачи. В храстите е удобно, направихме си хубаво леговище там, и от пътя не се вижда, така че настанявайте се. Може спокойно да седнете, портата се вижда като на длан.
— Късмет — пожела на воините немногословния Змиорка и тръгна към храстите. Шмугна се в някаква пролука и клоните веднага го скриха от погледите ни.
— Хайде, Гарет. Какво стоиш като пън на улицата? — подкани ме Кли-кли.
— Слушай, Кли-кли — възразих аз. — Нали ми каза, че само трябва да огледам къщата и нищо повече. Нямаше уточнение, че съм длъжен да влизам в храсти!
— Откъде се извъди толкова опърничав! — сложи ръце на кръста дребничкият шут. — Защо трябва постоянно да те уговарям като някакво малко дете?
— Добре, добре — вдигнах примирено ръце аз. — Предавам се, само не мрънкай!
— Ето, така е по-добре! — триумфално се изпъчи шутът и изчезна в храстите.
Аз го последвах, утешавайки се с мисълта, че докато Миралисса не разбере на кого е този дом и с Алистан не измислят как да се промъкнем вътре, така или иначе нямаше да правя нищо. Нямаше значение дали ще лежа в храстите или ще стоя в хана. Вярно, в хана го нямаше досадния Кли-кли, но пък имаше Миралисса.
След като призракът на Валдер ме спаси в Харгановата пустош от пурпурното хвъркато, тъмната елфийка ме гледаше с много голям интерес. Аз не й казах, както и на никой друг, че в главата ми живее духът на мъртъв архимаг. И след събитията от пустошта играех ролята на кръгъл глупак, като казвах, че не знам какво се е случило и как съм се спасил! Не знам чие беше това желание да не разкривам истината за случилото се при стария овраг — на Валдер или мое, но аз категорично отказвах и всячески избягвах разговори на тази хлъзгава тема.
През нощта Мармота, Еграсса и Медения се бяха постарали и укритието беше великолепно. Когато се гледаше от страна на пътя, храстите изглеждаха непокътнати, но само да попаднеш вътре и веднага се оказваш в уютна зелена бърлога с разчистени клони и утъпкана трева. Мястото беше достатъчно да побере поне двама души. Разбира се, ние бяхме не двама, а четирима, но Кли-кли не се отличаваше с големи размери, а и аз се свих малко, така че съвсем удобно се настанихме в наблюдателния пост.
Фенерджията веднага легна на тревата, сръга ме в ребрата с увития меч, откъсна стръкче трева, пъхна го между зъбите си и започна да наблюдава през листата на „покрива“ облаците, носещи се по небето. Прекрасно занимание за всеки, който иска бързо да заспи.
Змиорката пое първата смяна и се вторачи в портите, само ние с Кли-кли страдахме от ужасна скука. Неуморният гоблин и за секунда не можеше да стои спокоен, и колкото по-дълго бяхме в засада, толкова повече той се изнервяше.
— Сам влезе тук, сега ще търпиш — злорадо казах аз.
Гоблинът само изсумтя неодобрително и легна на тревата до Мумр. Започна да брои прелитащите над нас облаци, но скоро му омръзна и след по-малко от пет минути се размърда, блъсна ме с крак в хълбока и запълзя към Змиорката.
— Появи ли се някой? — прошепна Кли-кли.
— Никой — кратко отговори гаракецът, без да сваля поглед от целта.
— А-а-а… — разочаровано въздъхна гоблинът, после отново ме ритна с крак в хълбока и пак започна да брои облаците, без да обръща внимание на не най-приятелския ми поглед.