Десет минути по-късно цялата история се повтори. Ритник в ребрата, пълзене към Змиорката, въпрос, отговор, разочаровано „А-а-а…“ и ритник в ребрата.
На третия път не издържах:
— Кли-кли! Стой си на мястото или не отговарям за себе си!
— Ама аз само за минутка до Змиорката!
Ритник в ребрата. Аз се вбесих и се опитах да върна ритника на шута, но той незнайно как успя да се размине с крака ми и като захихика весело, ми се изплези. Е, какво пък, ще изчакам връщането му!
— Появи ли се някой?
— Никой.
— А-а-а… Ох!
Кли-кли искаше да се върне на мястото си, но Змиорката, без да го погледне, притисна ръката му към земята:
— Стой тук.
— Но защо?!
— Стига си дразнил Гарет.
— Но на мен ми харесва! — опита да се оправдае Кли-кли.
Воинът не отговори и шутът, възмутен от смъртната обида, ме нарече доносник, но да противоречи на Змиорката не посмя и остана на място.
Времето се влачеше безкрайно. Мумр дъвчеше тревичката, Кли-кли дремеше, победен от безделието, аз лежах на хълбок и се въртях от една страна на друга. Само Змиорката стоеше все така неподвижно, както и преди два часа, и наблюдаваше портите. Не се виждаше никакво движение или други признаци на живот. Несъмнено те се охраняваха, и се охраняваха добре, нали тук живееше някой от войнственото раненгско благородно братство, но оттук не виждахме никакви пазачи.
След около три часа Змиорката прошепна:
— Най-накрая!
Станах, отместих внимателно една клонка и погледнах към портата. Двама пазачи, явно от личната охрана на собственика на къщата (на униформите си имаха някакви емблеми, макар че от такова разстояние не можех да ги разгледам добре), чевръсто отваряха тежките крила на портата.
— Какво става? — попита събудилият се от дрямката Кли-кли.
— Гнездото на хлебарките се раздвижи — измърмори Мумр. — Гарет, свий се малко, нищо не виждам.
От портите излязоха конници. Един, трима, петима. И Бледния, да го отнесе мрака!
— Бледния е с тях! — прошепнах тихо.
— Къде? — Кли-кли толкова искаше да види Ролио, за който му бях разказвах, че едва не изпадна от храстите точно на пътя.
Нямаше да ни е до смях, ако шутът се беше изтърколил под копитата на конете, минаващи покрай нас! Но Змиорката внимаваше и дръпна Кли-кли за крака, връщайки го обратно в храстите.
— Ей онзи, с изцяло черните дрехи, е Бледния — обясних аз. Ръцете така ме сърбяха да пусна един болт в убиеца, но за съжаление арбалетът не беше в мен. — Къде ли отиват?
— Ах, вселенски мрак! Заминават си! — изруга Змиорката. — Заминават си, кълна се в дракона!
— А ключът дали е в тях? — налях масло на огъня аз. Ездачите започнаха да се отдалечават към виждащите се в далечината къщи.
— Мумр! Бързо след тях! — заповяда Змиорката.
— Но те имат коне!
— А ти имаш крака! В града няма да препускат, ще видиш, че ще яздят бавно! Постарай се да разбереш къде отиват.
— Добре — изплю тревичката Фенерджията. — Ще опитам.
— Остави меча!
— Прекалено съм свикнал с него — Мумр вдигна вързопа, метна го на рамо и последва ездачите.
— Мамка му и мрак! Надявам се Бледния да не го забележи!
— Трябва да кажем на Маркауз и Миралисса — Змиорката излезе от храстите. — Все още имаме минимален шанс да ги прихванем до градските порти.
— Има много градски порти — оспори идеята Кли-кли. — Ще трябва да побързаме!
Но до хана не можахме да стигнем. И по-точно, просто не ни позволиха да го направим. Щом стъпихме на улицата, по която бяхме дошли преди няколко часа, двама души ни преградиха пътя. Дискретни дрехи, мрачни лица, студени очи. Изглеждаха много самоуверени, но увереността им беше напълно оправдана и разбираема — всеки държеше в ръката си изваден меч.
— Изглежда от имението все пак са ни забелязали — казах аз и извадих кинжала от ножницата.
Кинжал срещу меч — това е все едно арбалет срещу балиста. Не знам за Змиорката, но мен съвсем тривиално щяха да ме накълцат на салата, веднага щом тръгна с ножа срещу меч.
— Погледнете назад! — изпищя Кли-кли.
Зад нас приближаваха още шестима. Поредният проблем засега беше все още далеч. Но пък всеки имаше арбалет. Зареден.