Едва тогава забелязах, че арбалетчиците излизат не от имението, чиито порти оставаха затворени, а от голяма карета.
— Това не са Славеи! Това са слуги на Неназовимия! Проследили са ни!
Змиорката глухо изръмжа и измъкна дагите.
— Гарет, не стой като глупак! — зашепна Кли-кли, наблюдавайки приближаването на стрелците. — Носиш ли чантата с магическите дрънкулки?
— Не, оставих я заедно с арбалета и ножа.
Гоблинът отчаяно изстена.
— Това е най-глупавата ти постъпка от всички други!
Но аз вече не го слушах, а отчаяно се опитвах да измъкна от джоба в ръкава си моя скрит коз. Това беше магическа стъкленица с течност, която при счупване създаваше светкавица, шум и дим. Абсолютно безполезно нещо, но го получих съвсем безплатно и ми беше жал да го изхвърля, а досега нямах възможност да го изпробвам. Отдавна не носех „бомбата“ в чантата си, за да не би случайно да я объркам с другите. Бях я прибрал в специален джоб на ръкава си и бях забравил за нея, тъй като изобщо не тежеше.
— Прикрийте си очите! — извиках аз на приятелите си и хвърлих стъкленицата в краката на мечоносците.
Последва светкавица, гръм, и част от улицата бе обгърната от гъст млечнобял дим. Един от мечонесците уплашено изкрещя.
— Дръжте се зад гърба ми! — заповяда Змиорката и се втурна към зашеметените врагове, без да му пука за мечовете им.
Единият седеше на улицата и изненадано примигваше с очи. За меча, лежащ на няколко крачки от него, човекът дори не си спомняше. Вторият враг беше по-малко уплашен. С леко непохватен замах той се опита да отнесе главата на Змиорката, но гаракецът се хвърли под меча, блокира го с лявата си дага и заби дясната във врата на противника си. След това Змиорката трябваше да отскочи доста отчаяно, така че кръвта, бликнала от раната, да не опръска дрехите му.
Вторият, който продължаваше да седи и да премигва объркано с очи, го ударих с крак в челюстта. Неуспешният убиец изтрака със зъби и рухна на улицата.
— Вземи меча! — каза Змиорката, докато вземаше меча на убития от земята.
Аз владея меч колкото хлебар — кралска фрегата, но в този случай нямаше време да се обяснявам. Още щом арбалетчиците видяха какво се беше случило с техните другари, те преминаха в бяг. За съжаление, магическият ми номер не ги впечатли достатъчно — те не бягаха от нас, а към нас. Най-нетърпеливият изпразни арбалета си към нас и болтът удари в земята в опасна близост до крака на Змиорката.
— Искат да ни хванат живи! — извика гаракецът.
— След мен! — изписка Кли-кли, осъзнавайки, че скоро въздухът тук ще започне да свисти от летящи арбалетни болтове, а на такива места всеки уважаващ себе си гоблин няма абсолютно никаква работа.
Гоблинът изчезна в белия дим, аз бързо го последвах, а Змиорката ни прикриваше. Само десет крачки и ние излязохме от димния облак, покрил улицата. Арбалетчиците започнаха да стрелят, без да ги е грижа дали ще останем живи. Бялата стена ни скриваше и само това запази кожите ни цели и невредими. Един от болтовете прелетя съвсем близо до главата ми и с тъп звук се заби в каруцата със запънатите колела. Нали Кли-кли искаше да се спуска? Изглежда мечтата му щеше да се сбъдне след няколко секунди.
— Гарет, какъв е този боклук, който хвърли? — кашляйки, попита Змиорката за съдържанието на магическата стъкленица.
— Дреболия, която ни спаси от неприятности! Чакай, Кли-кли! — сграбчих гоблина за яката. — В каруцата!
— Съвсем ли си изглупял?!
— Аха! В колата, мъдрецо!
Без да ме пита нищо, Змиорката хвърли протестиращия гоблин в каруцата. Воинът знаеше, че с бягане не можеш да се скриеш от арбалетите. След десетина секунди ще разберат, че димната завеса не представлява никаква опасност за тях, а след това за нашите кожи няма да дават и медена пара. Скочих в каруцата след Кли-кли.
— Гарет, надявам се, че знаеш какво правиш! — мисля, че за пръв път виждах шута изплашен.
Нито по време на нападението на поддръжниците на Неназовимия в кралския дворец, нито в село Вишки, нито в Харгановата пустош изумрудената му кожа е имала такъв бледозелен оттенък.
С мощен удар Змиорката изби дървените подпори, задържащи каруцата на мястото й, и тя се понесе по хълма. Хладнокръвният гаракец дори я засили още, въпреки че това беше абсолютно ненужно. Хълмът беше достатъчно стръмен и нашият транспорт бързо ускори до умопомрачителна скорост.
— М-м-ми-и-сля-а-а, че-е то-ва-а-а бе-е-ше-е ло-о-оша! А! Ид-де! Я! — колелата подскачаха по уличните камъни и Кли-кли, вкопчил се с две ръце в борда, заекваше и с изцъклени от страх очи гледаше прелитащите край нас къщи.