Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че бях готов да излоча цялото Студено море, въпреки че е много солено.
— Постарай се да оживееш, Танцуващ! — Кли-кли ми хвърли прощален поглед и изчезна от полезрението.
Къде хукна? А, да! Разбира се! Хукна някъде си да предупреди някого си. Така бързо изчезна, сигурно също му се пие бира. Пожелавам му много късмет в това! И лично щастие…
На Змиорката не му позволиха да стане. Някакви хора го наобиколиха, избиха му меча и го удариха в тила. Змиорката падна на земята и повече не мръдна. Аз направих опит да се изправя, но кой знае защо ръцете и краката не ме слушаха и накрая просто затворих очи, показвайки на тези лоши хора, че нямам намерение да разговарям с тях.
Хиляда демона на мрака! Разбихме се в така неподходящо появилата се къща! Е, не можеше ли някак да се отдръпне встрани?!
Мрак! Не за това трябва да мисля. А за какво да мисля? Ех! Главо моя, главо!
— Този жив ли е? — попита някой, застанал над мен.
— Да! Но е в безсъзнание! — говорещият доста осезаемо ме ритна в ребрата.
Казах вече, лоши хора!
— Ще го вземем ли с нас или един ни стига?
— Един е достатъчен — още един ритник. — Този е излишен.
— Ще ви направя вас май излишни! — още един глас. — Ще вземем и двамата! Или си толкова умен и сам ще обясниш на Ризус?
— Ама аз се пошегувах!
— Пошегувал се бил, мамка ти! Изтървахме дребния!
— Че какво може да направи този гоблин?
— Може! Може да ни докара цял куп неприятности!
— Изпрати ли някой след него?
— Ха! Чуй се само! Той всички ни ще надбяга с късите си краченца! Гоблинът вече няма настигане, така ще се покрие в уличките, че и с фенер няма да го откриеш. Стига приказки. Товарете тези, докато стражата не е дошла и народът не е почнал да се събира!
Хванаха ме за ръцете и краката и ме понесоха нанякъде. Винаги е така. Стане ли сериозен бой в града, всички стражници и минувачи просто изчезват от улиците. После, когато вече е тихо и спокойно, те, разбира се, се появяват и се бият в гърдите. Жалко, че ни задържаха неотложни дела, иначе всички щяхме да ги хванем!
Хвърлиха ме на нещо твърдо. Някой изруга, затръшна вратата и подът се разтресе и заскърца. Мисля, че бях в карета. Но защо ме мятат така безцеремонно? Можеха съвсем учтиво да ме поканят да се повозя с тях. Наистина ли мислеха, че аз, толкова учтив и неотказващ, не бих се съгласил да вляза в каретата?
Х’сан’кор! Не за това трябва да мисля!
Някой тихо изстена до ухото ми. Змиорката?
Трябваше да отворя очи, за да задоволя своето любопитство. Както се оказа, лежах на пода на карета до загубилия съзнание Змиорка. Освен нас тук бяха и арбалетчиците, които преди не повече от пет минути се опитваха да застрелят Гарет и компания.
Орките имат великолепна поговорка: „Любопитството на гоблина в Лабиринта го вкарва“. Едно от лошите момчета забеляза, че съм отворил очи и възкликна:
— Хей, този се събуди!
Исках да му кажа, че аз всъщност никъде няма да ходя и не съм този, имам си име, но езикът ми някак си отказваше да се подчини.
— Тогава го приспи — безразлично посъветваха човека.
Последното, което видях, преди да се потопя в тъмното нищо, беше падащата като камък върху главата ми сопа.
Глава 6
Разговори в мрака
Крачех по широк тъмен коридор, стените бяха облицовани с груб камък и покрити с нещо много подобно на мъх или лишеи. Нямаше почти никаква светлина и трябваше да докосвам стената с ръка, за да не пропусна случаен завой.
Таванът танцуваше като луд. Три пъти го докосвах с глава, а само няколко крачки след това колкото и да протягах ръце нагоре, не можех да го достигна — само празнота, мрак и слаба светлина някъде нависоко.
В главата ми изникваха хиляди въпроси. Как бях попаднал тук? Къде отивам? Защо? Какво търся в мрака на това подземие? И това изобщо подземие ли е?
Много съмнително, особено ако се изхожда от факта, че на всеки двадесет крачки ръката ми се натъкваше на врата. Метална врата с малко прозорче с решетка. Двадесет стъпки груб камък и мъх под ръката, а след това пръстите усещат студения и влажен от подземната влага метал. И после отново двадесет крачки камък.
Имах чувството, че съм на най-ниското ниво на някакъв огромен затвор.
Коридорът изглеждаше безкраен. Понякога зад вратите се чуваха стонове и мърморене, но по-често зад металните прегради цареше оглушителна тишина. Кой се намираше в тези подземни катакомби? Затворници, луди, пленници или душите на тези, за които пътят към светлината или мрака е затворен за вечни времена? Нямах отговор на тези въпроси, също както и желание да разбера кой всъщност е в тези килии.