Когато минах покрай поредната врата, зад нея се раздаде безумен смях. От изненада отскочих към противоположната стена на коридора и ускорих крачки, като се стараех да съм колкото се може по-далеч от побъркания затворник. Но смехът още дълго време отекваше зад мен и ме побутваше в гърба.
След цяла вечност, когато вече бях изгубил броя на крачките, ми се стори, че усещам слаб мирис на море.
Да, така миришеше в Пристанищния град на Авендум, когато вятърът духаше откъм Студено море. Това беше миризмата на сол, на водорасли, на морските капки, оставащи от блъскащи се в кея вълни, миризмата на чайки, които вечер посрещат рибарските лодки. Миризма на свежа прохлада, на риба, бриз и на свобода.
Непрогледният мрак отстъпи и бавно, ужасно бавно от него започнаха да изплуват призрачните очертания на коридора. Някъде отгоре се появи плах лъч дневна светлина. Спрях и вдигнах поглед към късчето синьо небе, виждащо се през малко прозорче във високия, просто недостижим за мен таван. На лицето ми падна слънчев лъч и неволно стиснах очи. Вятърът, който заедно със слънчевите лъчи се промъкваше през прозорчето, донесе ритмичен тътен, сякаш недалеч оттук въздъхна уморен след цял ден тежка работа великан. Някъде наблизо имаше море и прибоят се чуваше доста ясно.
Море?! Но как така? Как можеше то да се появи тук? Къде все пак съм попаднал? И най-важното, как съм попаднал?
Ако останех на това място, нямаше да намеря отговорите, които търсех, затова казах сбогом на светлината и продължих по коридора, потапяйки се отново в непрогледната тъмнина. Очите обаче привикваха бавно към мрака, така че в един момент направо загубих опора под краката си и едва не паднах. Спрях и като протегнах напред десния си крак, опипах пода.
Така си и помислих. Стълби. За съжаление, водеха някъде надолу, в още по-гъстия и непрогледен (ако изобщо е възможно) мрак. Спрях и започнах да размишлявам какво да правя.
Да слизам надолу, в дълбокото подземие на затвора (ще наричам мястото така поне докато не разбера къде точно се намирам) за мен беше крайно нежелателно. Сагот знае на какво ще се натъкна там. А и можех да бродя в мрака много, много дълго време. По-добре да намеря друга стълба, която да води нагоре, и най-добре да е към изхода на този странен и загадъчен затвор.
Всъщност имах само два изхода от създалата се ситуация: да се върна назад към мястото, откъдето тръгнах, или да се спусна надолу и да потърся стълбище, водещо нагоре. Първият вариант беше по-разумен от втория, но просто физически не бях в състояние да извървя отново целия този дълъг и уморителен път назад.
Оставаше ми да вървя напред и само напред. След като взех решението, аз започнах предпазливо да слизам по стълбите. Нямах нито маслена лампа, нито факла, нито дори магически „огън“ и трябваше да напредвам опипом. Докато слизах и докосвах стената с ръка, броях стъпалата. Оказаха се шейсет и четири. Стръмни и очукани било от времето, било от хилядите крака, стъпвали по тях, те ме отведоха в друг коридор.
Този коридор се оказа пълен близнак на онзи, по който бях минал съвсем наскоро. Същият непрогледен мрак, същият застоял и студено-влажен, вледеняващ въздух, същите изградени на груб камък и покрити с мъх и лишеи стени, същите метални врати с малки прозорчета с решетки. Единствената разлика между този коридор и първия забелязах едва когато започнах да броя крачките. Вратите бяха разположени на всеки сто крачки, а не на двадесет, както беше по-рано.
Тук беше много по-студено, отколкото в горния коридор, и след известно време, без дори да се усетя, започнах да треперя. Трябваше да ходя бавно, в тъмнината се страхувах да не налетя на неочаквана преграда или просто да пропадна в дупка, яма или да попадна в друга някоя неприятност. След като подминах седмата врата отдясно, стените на коридора се промениха. Грубият каменен градеж и мъхът изчезнаха, отстъпвайки място на базалтова скала. Неизвестните строители бяха прокопали целия оставащ коридор директно в скалата. В мен възникна подозрението, че съм попаднал в катакомби на гноми или джуджета. По-вероятно джуджета, защото ако отчета неочакваното присъствие на море и си освежа спомените по география, можеше да се приеме, че съм в източната част на Планините на джуджетата. Именно тук планините граничеха с Морето на бурите или Източния океан, както го наричат жителите на Пограничното кралство. Да се питам как така се озовах на такова разстояние от Раненг беше безполезно. В главата ми се блъскаха най-нелепи мисли.