Далеч, далеч напред в мрака се мярна светлинка. Спрях като ударен и започнах да се взирам в далечината. Пламъкът проблесна още веднъж. Аха! Най-вероятно беше пламък от все още недобре разгорял се маслен фенер. Пламъкът леко се люлееше в такт с нечии крачки и бавно се отдалечаваше от мен.
Сега не се поколебах. Огънят означаваше разумни същества, дори и да не са много приятелски настроени към неочаквани посетители. Просто трябваше да се държа на известно разстояние от човека с фенера, да съм незабележим и да се надявам, че неволният ми водач ще ме изведе от този наистина странен и загадъчен затвор.
Устремих се към светлината, пренебрегвайки опасността да се спъна в някое неочаквано препятствие и да си счупя краката. Да догоня непознатия се оказа доста лесно — той пъплеше със скоростта на огр, преял с човешко.
Минах покрай стъпала, водещи нагоре (точно по тях беше слязъл тук непознатия), и настигнах човека.
Старец. Не виждах лицето му, но по прегърбената стойка, клатещата походка, треперещата старческа ръка, стискаща масления фенер, и по сивите коси без всякакво съмнение или колебание разбрах, че този човек е старец. Неизвестният беше облечен в стара опърпана мръсносива дрипа, въпреки че аз бях готов да заложа и последната си златна монета, че преди много години тази дрипа е представлявала прекрасна камизола. Огромната връзка ключове, висяща на протъркания колан, противно дрънкаше в такт с крачките му. В другата си ръка дядката стискаше някаква купа или чиния. Не можех да видя какво има в нея, но старецът я носеше много внимателно и ръката му, за разлика от другата, носеща фенера, не трепереше. Дядката крачеше, държейки фенера в протегнатата си ръка и неговата сянка, увеличена няколко пъти, танцуваше по стените.
Аз се прокрадвах на около десет крачки зад стареца, стараейки се да стоя на границата между тъмнината и светлината на фенера. Той вървеше мълчаливо и само от време на време глухо кашляше. Кашлицата на дядото по някакъв начин ми напомни за кашлицата на стария магистър Арцивус. Да, старият магьосник на Ордена със своите мълнии и огньове щеше да ми бъде добре дошъл сега. Но стига съм мечтал, Арцивус беше много далеч оттук, в Авендум, и подготвяше маговете за „тържествена“ среща с Неназовимия.
Дядката се тътреше, пъшкаше, кашляше и ругаеше. Започнах да се притеснявам, че всеки миг ще се разпадне и никога няма да стигне до целта на своя поход в това подземие. Но за мой късмет коридорът внезапно свърши и той, пъшкайки, спря пред последната врата. Надзирателят, както мислено го нарекох, сложи купата и фенера на пода и откачи от пояса си връзката ключове.
Така и не можех да разгледам добре лицето му, стоеше наполовина обърнат към мен. Мърмореше си нещо под нос и внимателно прехвърляше ключовете в ръцете си. Накрая избра един огромен меден ключ и го пъхна в ключалката. Древното изкопаемо се опита да завърти ключа в ключалката, но не му се получи и като проклинаше мрака и този, който го е измислил, извади ключа и отново започна да подрънква с връзката, за да намери по-подходящ.
Тук започна да ми просветва, че когато старецът тръгне да се връща, аз щях да се окажа на пътя му, освен ако не побързам да изтичам до стълбите. А в плътния мрак да тичам безшумно, без да виждам нито стени, нито стъпала, ще е доста проблематично, да не кажа направо сложно. Колкото и бавно да върви старецът, дори и да не ме види, непременно ще ме чуе.
Дядката се бореше с ключовете, а аз отчаяно търсех изход от възникналата неприятна ситуация. Можеше, разбира се, просто да го прасна по тиквата, но къде е гаранцията, че без него ще намеря пътя нагоре? Новото стълбище спокойно можеше да ме води към някакъв лабиринт и да си остана да обикалям из него до края на вечността. Така че вариантът със зашеметяването на стареца отпадаше.
Да се скрия някъде по пътя му — светлината от фенера на ширина обхващаше целия коридор и колкото и да се притискам към стената, дори сляпа къртица щеше да ме забележи.
Срещу вратата, с която старецът беше зает, преди явно е имало врата, водеща към друга килия. Точно така, имало е. Сега на нейно място зееше катраненочерна дупка, водеща към необитаема, тоест празна килия (кой ненормалник ще стои в килия, която няма врата?). Вратата — с изтръгнати панти, с прилични вдлъбнатини по цялата си повърхност и със смачкана решетка на прозореца, кротко си лежеше до стената. Не знам кого са държали в килията, но когато видях какво е направил затворникът с вратата, не завиждах на пазачите на затвора, когато това същество се е измъкнало на свобода. Да, да, именно същество! Никой нормален човек не може да остави такива вдлъбнатини в пет инчови стоманени плочи (освен ако поне в продължение на триста години, без да спира, не е блъскал по вратата с дървената си глава).