Старецът най-накрая намери ключа, вдигна фенера от земята, огледа находката на по-ярка светлина, изсумтя удовлетворено и вкара ключа в ключалката. Докато пъшкаше и се бореше с вратата, аз се промъкнах като призрак на две крачки от него и се хвърлих в мрака на дупката.
Старецът спря да върти ключа и рязко задуши въздуха с нос. Сега приличаше на куче, застинало в ловна стойка, което е усетило, че зад гърба му е минала лисица.
Но на мен не ми беше до странностите на дядката. Аз едва не изскочих обратно в коридора, защото вонята в празната килия ме караше да предположа, че цяла армия гноми е повръщала вътре без прекъсване в продължение на десет години. Закрих лице с ръкава и се опитах да дишам през устата.
Оказа се трудно, защото миризмата беше остра и отблъскваща и очите ми започнаха да сълзят. През цялото време, докато стоически се опитвах да се боря с вонята, старецът стоеше неподвижно като статуя точно до другата врата. Дали не е заподозрял нещо проклетникът?
Надзирателят отново задуши въздуха, после тръсна глава, сякаш прогонваше незнайно откъде появила му се халюцинация. Нямаш шанс, татенце, никакъв! Не можеш ме подуши при такава воня! Дори да имаш обоняние на имперско куче!
Миризмата от килията не се понрави на стареца и той продължи борбата с упоритата ключалка пред него. Докато той отключваше вратата, аз се опитах да запазя остатъците от закуската в стомаха си. Само да се измъкна от подземието, ще изхвърля вмирисаните си дрехи, след което поне месец ще кисна в гореща вана, за да се отърва от ужасната воня, която сякаш беше попила във всяка частица на тялото ми.
Ключалката най-накрая поддаде, изщрака и дядката триумфално се засмя. Ръждивите несмазани панти изскърцаха и вратата на килията приканващо се отвори. Старецът вдигна купата и като освети пътя си с фенера, влезе в килията.
До ушите ми достигна слабо подрънкване на верига.
— Събудихте ли се? — гласът на стареца сега беше остър и хриплив. — Предполагам, че сте огладнели за три дни?
Отговор не последва. Само веригата още веднъж издрънча, сякаш невидимият за мен затворник се е размърдал.
— А! Горди сме! — засмя се дядката. — Е, добре! Ето ви вода. Хляба, съжалявам, но го забравих в караулното. Но не се притеснявайте, красавици. Следващия път непременно ще го взема. След ден или два.
И отново доволният смях. Лош смях, зъл.
Погледнах от своето укритие, надявайки се да видя какво се случва в килията отсреща, но видях само приглушената светлина от фенера и гърба на стареца.
— Е, аз ще тръгвам, приятно оставане. А водичката си я изпийте, тя, разбира се, не е фазан с гъби или ягоди със сметана, но също е вкусна!
Дядката излезе от килията и вратата със скърцане започна да се затваря.
— Чакай! — един от затворниците все пак реши да говори.
Жена!
— Виж ти! — изненада се дядката и скърцането на вратата спря. — Едната проговори. Какво искаш?
— Свали веригата!
— А нещо друго не искаш ли?
— Направи каквото ти казвам и ще получиш хиляда златни.
— Не се унижавай пред него, Лета! — рязко произнесе друг женски глас.
— Хиляда? Уау! Много — изсумтя старецът и вратата на килията отново заскърца.
— Пет хиляди! — в гласа на Лета се промъкнаха нотки на отчаяние.
Вратата продължи да се затваря.
— Десет! Десет хиляди!
Вратата се затръшна и аз потръпнах. Грохотът беше такъв, сякаш самото небе рухва на земята. Връзката с ключове задрънча и аз се отдръпнах навътре в килията, по-далеч от светлината на фенера. Освен това от новото място бих могъл да видя лицето на стареца. Просто трябваше да видя лицето на човека, който ей така просто и небрежно се отказа от десет хиляди златни!
Ключът сухо изщрака в ключалката и старецът закачи връзката на колана си. После се обърна и аз видях лицето му.
И се уплаших. Силно.