Последният път, когато бях толкова уплашен, беше когато влязох в Закритата територия и се срещнах с очарователния и гладен Смехурко.
Старецът имаше жълта, подобна на пергамент кожа, остър прав нос, сини безкръвни устни, мръсна невчесана брада и очи…
Тези очи ме изплашиха и накараха коленете ми да се разтреперят. Бяха черни. Абсолютно черни…
Дъртото изкопаемо имаше студени, ахатови очи, в които нямаше никакви признаци за зеници или ириси. Можеш ли да наречеш черните дупки мрак и празнота очи?
Това просто не трябва и не може да съществува в нашия свят. Черните очи изглеждаха по-мъртви от камък, по-студени от лед, по-безстрастни от вечността.
Не издържах погледа на тези ужасни очи и направих крачка назад.
И по всички закони на вселенската гадост под крака ми попадна някакъв отпадък. Не е нужно да си гений, за да отгатнеш, че този отпадък оглушително изпука. Оглушително не е много подходяща дума в тази ситуация. Имах чувството, че звукът на злощастната посуда, останала в килията след напускането на затворника, се разнесе по цяла Сиала.
Старецът, както и следваше да се предположи, незабавно замръзна на място и втренчи мъртвите си очи в тъмнината. Там, където се криех аз.
Не измислих нищо по-добро от това да си внуша, че съм бездушен труп или камък. Просто казано, се опитах не само да не мърдам, но и да не дишам.
Дядката подуши с нос въздуха и аз отправих молитва към Сагот да не ме забележи. От надзирателя с черните езера мрак вместо очи направо ми идваше да се подмокря.
Старецът прехвърли фенера от дясната ръка в лявата. В освободената ръка, сякаш с магия, се появи оръжие. Повечето от всичко това нещо приличаше на… На какво може да прилича голяма бедрена човешка кост, при това заострена? Само на заострена голяма бедрена човешка кост и на нищо друго.
Костта в светлината на фенера изглеждаше жълта и само острият й край, напомнящ по форма връх на копие, беше в мръсно-ръждив цвят. Цветът на засъхнала кръв. Старецът се ухили и в устата му светнаха прогнили жълти зъби, а после той стисна по-здраво странното си оръжие и като повдигна фенера, тръгна в моята посока.
Не вярвайте на тези, които казват, че в последните оставащи секунди преди смъртта човек вижда целия си живот да преминава пред очите му като стадо доралиски коне. Лъжат. Откровено, нагло и безбожно лъжат. Никакви видения не видях в тези секунди. А и за какви видения може да става дума, когато коленете ти се тресат от страх? Ужасният дядка беше решил да ме довърши — без никакво съмнение.
Дали богът на крадците чу молитвата ми или миризмата, към която вече почти привикнах, удари по чувствителния нос на надзирателя, но дядката спря на три крачки от моето убежище.
Сега старецът гледаше право в мен, а границата на светлината на фенера му стигаше на пет крачки от краката ми. Само още няколко крачки и аз щях да се окажа в кръга на светлината!
Мислено проклех безгрижието и любопитството си. Ако бях по-умен, щях да се притисна до стената, а не да стоя като статуя в центъра на килията точно срещу вратата, разчитайки, че тъмнината ще ме защити от погледа на стареца.
Черните очи се взираха в моята посока без да мигат и сърцето ми думкаше в гърдите ми по-силно, отколкото ковашки чук на гном. Нима не може да го чуе?
Дядката гледа дълго. Много дълго. Не по-малко от минута. Минута, която ми се стори година. Минута, за която успях да се състаря с цял век.
— Проклети плъхове — изхриптя най-накрая старецът. — Наплодили се, гадините! И какво изобщо ядат тук?
Старецът пъхна оръжието-кост в пазвата си, премести фенера от лявата ръка в дясната и засурна крака по коридора към стълбите. Скри се от погледа ми и сега можех да видя само едно малко късче от коридора и вратата, зад която бяха затворничките. Колкото повече се отдалечаваше старецът, толкова повече намаляваше светлината в коридора.
И през ум не ми мина да правя безумия, като се промъквам след надзирателя. От момента, в който видях очите му, цялото ми желание да се измъкна от вонящата килия изчезна. По-добре да изчакам, а после кротко и бавно да стигна до стълбите, дори и в абсолютна тъмнина. Така че останах на мястото си и зачаках старецът да се отдалечи колкото се може повече от моето убежище.
Ами ако изобщо не се кача по най-близките стълби, а се върна до другите, по които попаднах в този коридор, после да се добера до мястото, където се събудих, и да потърся друг изход? Сега вече не ме мързеше да извървя дългия път назад. Бях готов да направя каквото и да е, дори да изравня Планините на джуджетата със земята, само и само да не се срещам със стареца. Не знам защо толкова се уплаших, но с такива очи…