„Изобщо не искам да слушам! А ако ти гниеше зад решетките? Например в Сивите камъни?“
„Първо, не бих гнил. Аз не съм лесен за хващане. И второ, ако, повтарям, «ако» гниех в Сивите камъни, нямаше да се намери нито един глупак, който, рискувайки собствения си живот, да тръгне да ме спасява.“
„Както винаги си самонадеян и твърде циничен.“
„А ти си прекалено добричък. Трябвало е да се родиш не крадец, а жрец на Силна.“
„Както искаш, но аз искам най-малкото да се опитам да ги спася!“
„Добре — отвърна вторият глас след кратка пауза. — Но не казвай после, че не съм те предупредил. Въпреки че… Може да вземем десетте хиляди златни, които бабката обеща на стареца. Десет тук и петдесет от краля при завършването на Поръчката. Ех, ще си поживеем!“
Върнах се при килията, където държаха затворничките.
„Гарет, Гарет. Какво правиш?! Трябва да се измъкваш, а не да спасяваш незнайно кого.“
Извадих шперцовете, изработени от джуджета по моя специална поръчка и внимателно, за да не издам и най-малък звук, поставих шперца с триъгълна засечка в ключалката. Опитах да го завъртя. Не се получи. Хм, тогава да опитаме четириъгълния с жлеб нула-осемнайсет… Така… Да! Най-малкото в ключалката нещо тихичко изщрака.
А ключалката не беше проста. В нея имаше не по-малко от девет пружини, а и още две скрити. Докоснеш ли по невнимание някоя от тях — започваш цялата работа от самото начало. Определено джуджешка работа! Маломерните, както винаги, изпипваха творенията си, и сега ще трябва да положа доста усилия, за да отворя вратата. Чисто теоретично, за да се преборя с такава брава, щеше да ми отнеме от две до петнадесет минути.
„Не прибързвай. Помисли. Тези жени не се страхуваха от стареца!“ — неочаквано се раздаде в главата ми.
Аз потръпнах. Това не бяха моите „вътрешни гласове“, не беше глупав спор със самия мен, това беше гласът на Валдер. Архимаг Валдер, умрял преди няколко века и намерил убежище в моята гостоприемна глава, която пуска всеки, който не го мързи.
„Мислиш ли?“ — уплашено помислих аз.
„Да, Гарет, да. Този старец изплаши ли те?“
„Дали ме е изплашил?! И още питаш?!“
„И мен. Мен също ме изплаши, макар че видях «това» със съвсем друго зрение. А гласовете на жените по време на разговора… Гласовете им дори не трепнаха! Така че струва ли си ние да… — шепотът на Валдер в главата ми за миг спря. — Струва ли си ти да се пъхаш в леговище на паяци?“
„Къде попаднах… къде попаднахме, Валдер?“
„Не знам. Не мога да си спомня — за пръв път Валдер да не знае нещо. — Ние просто се свестихме тук и това е… Сякаш някой ни захвърли тук…“
Просто се свестихме? Тоест някой добричък е щракнал с пръсти, и аз хоп, се оказах в затвора?!
Мислено пожелах на този щракащия да се прости не само с пръстите, но и с ръката си. За да знае как се изпращат незнайно къде порядъчните хора!
„Какво да правя сега?“ — попитах за всеки случай Валдер.
„Това си е твоята глава — дойде отговорът. — Сам решавай какво да правиш.“
„А, да прощаваш! Благодарение на теб сега това не е само моята глава! — възмутих се аз от думите на архимага. — Ти влезе в нея, без да поискаш разрешение, така че сега бъди така добър, нали нямаш намерение да изчезваш от нея, дай ми съвет: как да постъпя?“
Отговорът беше тишина. Проклетият архимаг, както се беше случвало и преди, изчезна, сякаш никога не го е имало. Но аз не се заблудих — Валдер само се преструваше на ням, докато не ме заплаши реална опасност, най-вече магическа. Той вече на няколко пъти ме измъкваше от много сериозни неприятности и не се съмнявах, че ще продължава да ме измъква и занапред.
Някой може да каже, че с архимага имаме взаимноизгодно сътрудничество — Валдер ме спасява от опасни ситуации, а в замяна аз давам на душата му сън и временно забвение в малко ъгълче на своето съзнание. Ами така си е. Нека всички, които вярват, че това е страхотно, да млъкнат за вечни времена! Те просто не знаят какво е да споделяш СОБСТВЕНАТА си глава с друг човек, пък дори и да е умрял много отдавна и да не ти се бърка, докато не стане напечено. Това е много неприятно чувство — да усещаш в себе си някой друг, а и да си спомняш неща, които никога не са се случвали в живота ти. Въпреки че не мога да отрека — ако архимагът не беше с мен, щях отдавна да съм нахранил червеите в гроба.
— Мракът да те отнесе. Можеш да си мълчиш до посиняване! — изругах аз.