Не успях да взема решение какво да правя. Решението го взеха вместо мен и го взеха по не най-добрия начин.
Някъде откъм стълбите прозвучаха стъпки. Който и да беше, вървеше с твърда уверена крачка. Непознатият се движеше в моята посока и аз си помислих, че днес всички затворници само за това мечтаят, да се разхождат по коридорите на затвора. Фор винаги ме е учил да се притеснявам от онези, които нахално обикалят места, където трябва да се движиш само на пръсти и да не привличаш ненужно внимание към себе си. Щом вдига шум, значи от нищо не се страхува. А щом от нищо не се страхува, значи може да е опасен. А щом може да е опасен, значи трябва на всяка цена да избягваш срещата с такъв човек.
Винаги съм се опитвал да следвам тази мъдрост на стария си учител, затова и до ден-днешен съм жив и здрав. Този път също нямах намерение да я нарушавам.
Извадих шперца от ключалката и се вмъкнах във вече станалата ми като родна килия с липсваща врата. Вонята отново ме удари в носа, но този път успях да свикна с нея много по-бързо, отколкото по време на предишното ми посещение. Застанах така, че да виждам коридора и вратата на килията на неизвестните затворнички, които не се страхуваха от черните очи на стареца, и се заслушах в приближаващите се стъпки.
Когато напусках коридора, хвърлих бърз поглед в посока приближаващия човек, но не забелязах никакви признаци на светлина. Това подсказваше, че в ръцете на неочаквания посетител може да има таен фенер, огънят на който може да се види само от близко разстояние. Имаше още един, най-неприятния вариант — непознатият просто не се нуждае от светлина и вижда прекрасно в тъмнината. А ако това е така, то този тип очевидно нямаше нищо общо с човешката раса, следователно може да ме е забелязал още докато човърках в ключалката.
Стъпките бяха само на пет метра от скривалището ми. На три… Две…
Непознатият наистина имаше таен фенер, в мрака се видя тесен оранжев сърп светлина, който изобщо не позволяваше да се види нещо. Във всеки случай, поне за мен. Успях да видя само черно очертание, тъмна сянка на фона на едва отстъпилия мрак.
Непознатият спря пред вратата, ключалката изщрака и се отвори. Хм… Нещо май не чух как ключът влиза в ключалката.
Вратата жално изскърца. Днес в затвора да не е приемен ден? Вече втори посетител за последния половин час. Опитах се да видя каквото и да е, макар че в тази тъмнина освен силуета на неканения гост беше просто невъзможно да се види друго. Оставаше да си държа ушите отворени.
Непознатият влезе в килията и аз чух как веригата отново издрънча.
— Здравей.
Този път първа проговори втората жена.
— Най-важното е винаги да си учтив, нали така, Лафреса? — насмешливо каза неочакваният посетител. Чувайки гласа му, аз веднага пожелах да съм на хиляда левги оттук.
Мрак! Х’сан’кор и хиляди демони! Петите ми в тиган да изпържат! До края на живота ми винаги да ме хващат! Загазих, леле как само загазих!!!
Познах този глас. Досега го бях чувал само два пъти, и всеки път много ми се искаше да съм колкото се може по-далеч от неговия собственик. Това беше „той“, вярното куче на Господаря, онзи, когото наричаха Посланика.
Посланикът беше най-опасното същество от всички, които бях срещал в живота си. Вухджааз и Шдуъйрук, двамата братя демони, с които случайно се бях сблъскал, не можеха и на малкото пръстче да му се опрат.
За пръв път чух Посланика точно преди тази твар с един удар на ръката си да разкъса гърлото на кронхерцог Патийски. Вторият път разпознах гласа му в онзи момент, когато той заповяда на двама крадци да унищожат скритите в старата кула на Ордена карти на Храд Спайн.
Аз много, ама наистина много се надявах, че никога повече няма да чуя този глас и няма да се срещна с неговия собственик. И ето ти изненада! Срещнах го в най-неподходящия момент!
— А какво друго ми остана освен учтивост? — в гласа на жената имаше горчивина. — Или мислиш, че ще започна да те моля да запазиш живота ми?
— Единствено волята на Господаря може да запази живота ти — студено отвърна съществото. — Аз съм само Посланик, изпълняващ неговата воля. А колкото до това, че няма да ме молиш… Ще ме молиш! Стига само да го пожелая. Как само ще ме молиш, Лафреса!
Жената не каза нищо.
— Така-така — съвсем по човешки се засмя Посланикът, без да чака отговор. — Виждам, че Благ ви държи само на вода.
— Ще изтръгна сърцето му! — яростно изсъска Лета.