Останах да стоя на място, чакайки стъпките да стихнат.
„Гарет, ти май съвсем престана да мислиш“ — внезапно се обади Валдер.
„А ти днес просто дрънкаш без спиране — отговорих на архимага. — Какво е станало?“
„Не чу ли какво каза той? До Раненг пътят е четири месеца, а тя ще бъде там след седмица“ — намекна архимагът и отново изчезна.
О, мрак! Когато стигна до града, ключът вече няма да е там! И нито Миралисса може да бъде предупредена, нито Маркауз! Единственият изход, дори изобщо да не ми харесва, беше да последвам тези двамата и…
Какво „и“? Какво?! Да им попреча? Или да ги помоля да ме вземат с тях?
Сагот, посочи ми пътя!
Излязох от килията и като докосвах с ръка стената, се отправих към стълбите, там, където преди две минути отидоха Посланика и жената. Стараех се да вървя възможно най-бързо и тихо. Най-малкото се опитвах да го правя в абсолютния мрак. Сега съжалих, че докато бях в Авендум, не се запасих с магическата отвара, даваща на очите нощно зрение. Когато в магическия магазин купувах всичко наред, не се сетих да взема така нужната ми сега стъкленица. Защо ти е да харчиш злато, когато преди по-малко от половин година си пил от това вълшебно питие? Не знаех, че на Закритата територия цялото ми прехвалено нощно зрение просто ще изчезне и ще трябва да обикалям из мъртвия град едва ли не сляп. А после… После беше или Конят на сянката, или демоните, или кралят със съвета, или атаката на поддръжниците на Неназовимия в двореца. Залисах се и забравих. В крайна сметка не я купих и тръгнах на поход без нея. Последната ми надежда беше да надникна в магическия магазин в Раненг, но и тук нищо не се получи. Събитията се задвижиха много бързо и не ми беше до магически шишенца и бутилки.
Тези, които преследвах, се движеха на около петнадесет ярда пред мен. Не смеех да ги приближа по-близо, за да не ме забележат. За дистанцията между мен и слугите на Господаря се ориентирах по звука. Ако крачките ставаха по-тихи, засилвах ход и ги догонвах. Ако прекалявах и звукът от стъпките ставаше по-силен, аз спирах и изчаквах момента да продължа.
Така стигнахме до стълбите. Тук трябваше да изчакам, докато Лафреса и Посланика не се качат по стълбите догоре.
Когато звуците от техните стъпки почти изчезнаха, аз стъпих на стълбите.
Изкачвах се дълго. Много дълго. Първо, беше все така тъмно, а стъпалата се оказаха с различна височина и трябваше да крача почти опипом, така че се придвижвах със скоростта на охлюв. Второ, стълбището се оказа много дълго. Първоначално изглеждаше право и водеше само нагоре, но после започна да се вие в спирала и не свършваше и не свършваше.
Мислех, че Сагот ще ми прибере душата направо на проклетите стъпала. Естествено, изгубих от поглед тези, които преследвах през цялото това време. Днес беше ден на непрекъснати разочарования: не само, че се намирах в бърлогата, по-точно в затвора на Господаря, но и изоставах от жената-шаманка. Сега завръщането в Раненг за четири дни ставаше много съмнително.
Когато стълбите свършиха, аз внимателно надникнах в коридор, осветен от редки мъждукащи факли. Никой. Нито Посланика, нито жената с доста странното име Лафреса. Ще трябва да ги догоня, за мой късмет този коридор водеше само в една посока, така че нямаше как да се заблудя.
Стените, изградени от масивни каменни блокове, в по-голямата си част бяха покрити със сажди, останали от горенето на хиляди факли. Дъгообразният таван също не блестеше от чистота. Тук-там все още се бяха съхранили остатъци от първоначалното измазване, но дори за неопитния ми поглед възрастта на тези остатъци се изчисляваше с десетилетия. Че дори със столетия. Никакви врати в стените, само надписи на неразбираем език. Или огрски, или езикът на Първите — относно писмеността на тези две раси бях пълен профан…
Вървях малко, не повече от сто, сто и петдесет крачки, и коридорът свърши с друго стълбище, макар че този път то беше с не повече от двадесет стъпала. А след него отново властваше мрак. Направих първата крачка и веднага в ноздрите ме удари слаба миризма на гнило, тлен и прах.
— Е, не е забавно — измърморих под нос и свалих крайната факла от стената.
Достатъчно, находих се в тъмнина до края на живота си!
От течението, незнайно как появило се в подземието, пламъкът трептеше и хвърляше искри. Хвърлих факела в мрака, ахнах и отстъпих назад. Това, което видях през тези няколко секунди, докато пламъкът осветяваше малката зала, никак не ми хареса. Почерняла от времето грубо скована маса, върху която лежеше скелет. Веднага можех да кажа, че това не е човешки скелет, беше с прекалено големи зъби — или орк, или елф. От черепа на мъртвеца стърчеше малко и доста ръждиво топорче.