Не се страхувам от мъртъвци, особено от такива, които лежат и не закачат никого. Не се притеснявам особено и от онези твари, които членовете на Ордена наричат зомбита, а обикновените хора — бродещи или просто живи мъртъвци. Тези твари са доволно тромави и безобидни, основното правило при среща с тях е да стоиш по-далеч от ръцете и зъбите им. Е, и по възможност да не заставаш на пътя им.
Живите мъртви съществуват, съгласен съм. Но виж за живи скелети до днес не бях чувал. Такова чудо просто не би могло да съществува в природата. Как, кажете ми, могат да се движат костите, ако между тях няма мускули, хрущяли, жили и други подобни? Веднага се набиват два отговора: или някакъв идиот дърпа костите с връвчици, което е малко вероятно, или тук не би могло да мине без шаманството на огрите, което е дори много възможно.
Като цяло нямах време да изяснявам причината защо скелетът, който лежеше на масата с топор в черепа, доста упорито рита с крака и изглежда се опитва да стане. Сега ме занимаваше малко по-друг въпрос: дали е способен да стане и ако е така, доколко опасен може да бъде този кокаления? Ако стоя на място, нищо няма да узная, а и освен това, ако скелетът (ама че глупост!) има очи, той вече отдавна ме е видял.
„А щом ме е видях и не е станал, значи не е опасен. Или поне не е много опасен“ — помислих си за собствено успокоение и като измъкнах костта-оръжие от колана си, влязох в залата и вдигнах факлата от пода.
Скелетът продължаваше да рита с крака, опитвайки се да стане. Не му се получаваше особено, защото някаква добра душа беше приковала гръбнака му към масата с железни скоби и беше отрязала ръцете му от раменете.
И все пак любопитството беше моят порок. Направих крачка към масата, за да разгледам по-добре невижданата картинка. Съществото обърна глава в моята посока и засъска. Кълна се в Сагот, съскаше, без да има нито бели дробове, нито език, нито нищо от това, което би трябвало да има, за да издава звуци!
— К-х-х-ш-шшш-ша-а-а-а…
Топорчето беше забито в челото, но то (топорчето, а не челото) не беше толкова тежко, че скелетът да не може да вдигне глава от масата. Черните дупки на очните гнезда, в които тлееха милиарди пурпурни искри, се втренчиха в мен. Е, определено не беше минало без магия!
— Ососсвобод-ди, чч-човече!
За миг се вцепених. Щом скелетите са се научили да говорят, тогава е време да си запазя място в гробището — краят на света е близо.
— Не и в този живот — кой знае защо отвърнах аз и отстъпих по-далече от масата.
Скелетът отпусна глава, засъска като масло, паднало в нажежен до червено тиган, и започна да се гърчи и извива. Правеше го от душа (ако тази твар имаше такава) и масата започна да се клати.
— Аз-з така или инач-че ще с-ссе ос-с-свободя!
Всяка дума беше съпроводена с резки дърпания и разклащане на масата. Скобата около кръста на мъртвеца започна едва забележимо да поддава. Сметнах за разумно да продължа пътя си и да не подлагам съдбата на изкушение. Гръбнакът беше закрепен по цялата си дължина, с изключение на шията, така че съществото ще трябва да се дърпа поне седмица. Но нали най-важното е да започнеш! Първата скоба ще поддаде, а след нея ще се предадат и другите. Както казват — водата ще си намери дупчица. Освен ако, разбира се, тук не се появи същият добър човек, който беше приковал скелета към масата, и не възстанови положението. Във всеки случай нямах намерение да оставам и да гледам какво ще се случи по-нататък.
През следващите минути не се случиха никакви странности, още по-малко — неприятности, за което благодарности на Сагот за вечни времена!
Подът едва забележимо започна да се изкачва. Факелът осветяваше унили сиви камъни, блестящи от подземна влага, и надписи по стените, направени от нечия небрежна ръка. Таванът се издигна някъде нагоре и пламъкът на факела вече не можеше да го освети в мрака. Появи се слабо ехо, удвояващо моите крачки, и трябваше да вървя едва ли не на пръсти.
Посланикът и жената изчезнаха в мрака и нямах никакъв шанс да ги настигна.
— Заеми се с Ниските Северни нива — гласът на Посланика се разнесе по коридора и ме накара да хвърля факела на пода и да го стъпча с крака. — На Господаря вече не му трябват.