— А мога ли да ги?… — гласът на Благ трепереше от възбуда.
— Не ме интересува какво ще правиш с тези двамата, Продалия се! — всяка дума на Посланика беше пропита с презрение. — Ако искаш да ги гориш, гори ги, ако искаш да си изрязваш играчки от костите им, изрязвай си, но първо направи това, което ти казах!
— Ще бъде направено, сър! А старият Благ ще се погрижи за костите им! Да, да! Ще се погрижи!
Гласовете на Благ и на Посланика идваха отвсякъде, обгръщаха ме и не позволяваха да се определи откъде се говори. Бях сигурен, че Посланикът и старецът не са в коридора, в противен случай непременно щяха да видят светлината на моя факел. Имах чувството, че говорят някъде зад стената, но докато факелът гореше, не видях никаква врата.
— Позволете, сър, да кажа… Моля най-смирено да ми простите, ако се бъркам, където не ми е работа… но не трябваше да пускате това момиче!
Сега гласът на Благ се раздаваше точно над главата ми. Да не би да ходят по тавана?
— Заеми се с това, което ти казах! — отряза Посланикът. — В противен случай ще се окажеш там, откъдето те измъкна Господарят. Отдавна не си хранил червеи, нали?
Благ уплашено замърмори, раздаде се изщракване и стената пред мен се плъзна настрана, разкривайки една стая, осветена от светлината на маслена лампа. Дори нямах време да отскоча настрани — прекалено внезапно се отвори тайната врата. Оказах се в кръга светлина и Благ, който тъкмо излизаше в коридора, ме видя.
Кълна се в главата на Кли-кли, но за миг в черните езера на очите му светна изумление. Старецът се ухили и аз инстинктивно хвърлих в него собственото му оръжие — костта.
Трябва да кажа, че не се отличавам с майсторство в мятането не само на кост, но дори и на обикновени ножове. Но явно този път някой ме насочваше.
Улучих. Само че не стареца, а лампата. Маслената лампа се разби и избухна, а освободеният пламък обхвана Благ. Старецът изпищя и като падна на пода, започна да се търкаля, опитвайки се да угаси пламъците. Огънят вече поглъщаше брадата и дрехите му. Аз стоях, прикован от това ужасно зрелище, и видях яростния блясък на кехлибарените очи в последния момент.
Черната сянка се хвърли към мен, аз инстинктивно се отдръпнах назад и лапата с дълги нокти, готова да разкъса сърцето ми, пропусна. Почти.
Ноктите раздраха дрехата ми, а след това болката избухна някъде около корема. Преди светът да се пръсне на хиляди парченца болка, аз успях да закрещя.
Глава 7
Приятели и врагове
Мрак вселенски и леден огън на магия. Свят в свят, сън в сън, капка в капка, огледало в огледало…
Веднъж вече съм бил тук. Кога беше това? Преди вечност, вечност по-късно или след вечност? А, да! Май си спомних — това се случи в далечното бъдеще, в онзи ден, когато Миралисса подчини ключа от Портите на Храд Спайн на моето съзнание. В онази паметна вечер аз пропаднах в мрака на Нищото, в съня на съня, изпълнен с огнените снежинки на пурпурния пламък на Кронк-а-Мор.
Но за разлика от последния път сега ми беше студено… Много студено… Студ и болка — това беше всичко, което можех да усещам.
Тялото ми беше ужасно схванато, а причината беше или студа, или болката. Коя от двете злини причиняваше по-голямо страдание? В момента нямаше значение, аз просто с всички сили исках да се махна оттук и да отида на по-приветливо и по-малко загадъчно място. Но от моите суетни опити да се измъкна от Нищото не се получаваше нищо. Бях абсолютно безпомощен и все повече и повече замръзвах…
Студено-студено-студено-студено-студено…
С течение на времето започнах да си мисля, че в стомаха ми има топка ненаситни пиявици, които ми причиняваха ужасна, с нищо несравнима болка. Ако не беше студеният вихър от остро парещи снежинки, които постоянно ме разсейваха от пещта, лумнала в корема ми, болката щеше да ме подлуди. Изобщо не можеше и дума да става да погледна какво са направили ноктите на Посланика с моя корем. Страхувах се, че ако дори за миг го видя, със сигурност ще загубя съзнание.
Болката пулсираше, растеше и се множеше в мен, като безкрайни отражения на огледален лабиринт. Тя разпространяваше остри иглички по цялото тяло и ме докарваше до лудост. Сега вече знаех какво е най-страшното мъчение.
В безмълвния танц на огнените снежинки се раздаваше ритмично тракане и ми трябваше известно време да се досетя, че всъщност тракаха моите зъби, отдавайки почит към господаря на този свят — огненият сняг, носещ студ.