Пробудилият се вятър на мрака, вятърът, който по-рано ми носеше сънища от миналото, сънища на отдавна умрели хора, елфи, орки и много други същества, хвърли острите кристалчета на ледения огън право в лицето ми. Опитах се да ги избегна или поне да се прикрия с ръце, но този жалък опит само разгневи пиявиците в стомаха ми. Те веднага почувстваха, че съм зает с нещо друго, че съм спрял да се боря с тях, че съм престанал да ги контролирам, и се впиха в червата ми. Аз изкрещях от болка и ужас.
Болка и студ. Студ и болка. Студеният огън на снега и горещият сняг на огъня. Кой от тях пръв ще ме довърши? Аз лично бих заложил на студа. Болката можеш да я отхвърлиш, да се бориш с нея, можеш дори да я забравиш за известно време. Болката е жива, тя пулсира, тя диша, и ако знаеш, че не е всесилна, можеш да се договориш с нея, дори да я победиш. Друго нещо е студът. Той е бездушен и безразличен към всичко живо. Студът е опасен и ако първоначално те мъчи и ти изгаря пръстите, то после просто се опитва да те приспи, да ти даде фалшива топлина и спокойствие, да пренесе съзнанието ти в безкрайната река на забравата и сънищата, която се влива в Морето на смъртта.
Студено! Сагот, колко ми е студено! Такъв студ просто не може да съществува! Как, как така огнен сняг може да носи студ?!
Снежинките се въртяха в мрака като гигантски огнен стълб, от който по всички закони на природата би трябвало да лъха жега. Ръцете ми така трепереха, че само като по чудо успях да хвана няколко снежинки от стълба. Леден студ, студ от огнен сняг на дланта ми, после снежинките се разтопиха, превръщайки се в струйка пара.
Как можах да забравя, че тук, в черното Нищо на магията, в света на сънищата и призраците от миналото, законите са съвсем други?!
— Здравей, Танцуващ!
Аз, както и предния път, пропуснах краткия миг, когато се появиха пред мен. През мрака изплуваха живите сенки. Господарки и гости на Нищото. Стари приятелки.
За себе си ги наричах Първа, Втора и Трета. Три сенки, три приятелки, три сестри, три любовници… Изобщо не се бяха променили след последната ни среща, нашият последен танц, благодарение на който успях да се измъкна от Нищото. Може би и този път с тяхна помощ ще успея да се измъкна на свобода?
— 3-здравейте, лейд-ди — зъбите ми тракаха и думите ми се удаваха с голямо усилие.
— Нима не знаеш, Танцуващ, че някои сънища са толкова опасни, колкото и реалността? — в гласа на Втората имаше тъга.
— Сънищата с-са опас-сни? — сетих се за всички сънища-кошмари от миналото, които бях сънувал през последния месец. — Д-да, може би, з-знам…
— Тогава защо ги призоваваш към себе си, Танцуващ? Пророчествата и съдбата невинаги ще могат да те защитят! — с мен отново заговори Втората.
Първата и Третата стояха до сестра си и просто гледаха.
— Не исках да се появявам във вашия свят на сънищата — опитах да се оправдая аз. — Дори не з-знам как се озовах с-сред този пурп-пурен сняг!
— Смяташ, че нашият свят е сън? — обади се най-накрая Първата сянка. — Грешиш, Танцуващ, нашият свят е също толкова реален, колкото и твоя. Как няма да е реален — той беше първият от всички светове. Светът на хаоса, послужил за основа на хилядите други, когато такива като теб започнаха да строят и да унищожават сенки. Нашият свят не е сън, и ние не сме сън, и ти сега не си в сън…
— И ти умираш, Танцуващ! — включи се в разговора Третата. — Ти всъщност умираш, защото прекалено често бродиш в сънища, които са опасни.
— Не разб-бирам за какво говорите… — студът приспиваше съзнанието ми.
— Сънищата могат да убиват — прошепна Първата. — Достатъчно е да се повярва, че сънят вече не е сън, че не само го виждаш, но и започваш да живееш в него… Веднага щом сънят престане да е сън, той става опасен за този, който вярва в него! Този, който ти е направил това, е бил в твоя сън…
— Или ти в неговия… — прекъсна я Втората.
— Няма значение. Ти повярва и затова получи такава рана…
Затворът на Господаря е сън?
Напомнянето за раната и неприкритото съчувствие, което се усещаше в гласа на сенките, ме накара да погледна към корема си. По-добре да не го бях правил! И това се нарича „Посланикът пропусна“! Как все още бях жив — не знам. С такива рани гарантирано се отправяш в светлината, без никакви шансове да се върнеш под синьото небе.
Пиявиците на болката започнаха да ме ръфат с удвоено усърдие и аз не можах да сдържа вика си.