— Ето виждаш ли, Танцуващ, колко опасни могат да бъдат сънищата?
— К-как… Как попаднах тук? — прошепнах аз, преодолявайки болката.
— Това ние трябва да те попитаме — ти попадна в нашия дом по своя воля.
— Аз не съм искал да идвам оттук! Аз исках у д-до-до-ма!
— Сега нашият свят ще стане твой дом завинаги. В Сиала ти вече отдавна щеше да си мъртъв. Само тук можеш да живееш!
— Искам си в моя свят!
— В твоя?! — Третата разпръсна искрящата завеса от пурпурни снежинки и закръжи около мен. — С какво е по-добър от този? Нима в твоя свят, светът, в който си се родил, можеш да направиш ето това?
Тя приближи плътно до мен и аз за миг мярнах женско лице. После сянката се сля с мен и аз почувствах как по цялото ми тяло се разлива гъделичкаща вълна, как пиявиците с разочарован писък се пръскат и отплуват в тъмнината да търсят по-слаба и сговорчива жертва.
Миг — и Третата е отново до сестрите си, а аз с нарастващо изумление гледам към мястото, където само до преди секунди зееше ужасна рана.
Нищо. Никаква рана. Абсолютно гладка кожа. Разкъсаната дреха беше единственото доказателство за удара на Посланика.
— Вашият свят способен ли е на такова нещо, Танцуващ? — в гласа на Третата звънеше триумфът на победителя.
Аз само поклатих втрещено глава. Никой, дори Орденът не може да направи така, че на мястото на дупка с размерите на юмрук, от която блика кръв и изпадат вътрешности, да се появи цяла и здрава кожа, сякаш никога не е имало рана. В Сиала такива фокуси могат да правят само боговете.
— Тогава защо толкова се стремиш към него?
— Им-мам работа за вършене — промърморих аз. — А и тук е т-твърде студ-дено.
Първата се засмя и реагирайки на нейния смях, снежинките избухнаха и се превърнаха в светлинки. Студеният вятър бързо изчезна, отстъпвайки място на все по-разширяващите се и разширяващи светлинки. Светлинките се сляха една с друга и се превърнаха в гладен хищен звяр-пламък. Пламъкът за един удар на сърцето погълна тъмнината и обгърна сенките и мен в плътен пашкул.
Аз за пореден път се удивих, че сенките изобщо не се боят от пурпурния пламък и остават все така черни и непрогледни, както бяха и докато светът се състоеше от Нищото.
Един от най-пъргавите, а може би просто най-късметлия пламък проблесна пред мен и гореща вълна облъхна лицето ми.
— Е, Танцуващ, така по-топло ли е? — насмешливо попита Първата.
— Да… — отдавна вече нямах сили да се изненадвам. Колко всесилни бяха тези три сенки? И откъде имат такъв интерес към моята персона?
— Тоест твоят отговор може да се разглежда като положителен? Оставаш ли с нас?
— Защо съм в-ви нужен? — попитах, докато се стоплях и се опитвах да отложа отговора.
— Защо се нуждаем от теб ли? — обади се Втората. — Ти си Танцуващ със сенки. Първият танцуващ, появил се тук за последните десет хиляди години! Можеш да правиш това, което другите хора не могат. Ти сам още не знаеш на какво си способен! Ние имаме нужда от теб, нашият свят има нужда от теб, ти ще ни помогнеш да вдъхнем живот в него, Танцуващ! Живот, отишъл в други светове благодарение на такива като теб! Без теб нашият свят ще умре окончателно!
— Без мен ще умре и моят свят! — опитах се да надвикам рева на гневния пламък аз. — Мой дълг е…
— Твой дълг?! — със сарказъм каза Втората. — Крадецът заговори за дълг. Откога започна да говориш за дълг?
— Трябва да се върна и да приключа работата — упорито настоях аз. — Приех Поръчка и докато не я приключа, не съм свободен да правя това, което искам!
Сенките склониха глави една към друга и започнаха тихо да си говорят. Дали ще успея да ги убедя? В този свят, свят-пустош, изпълнен ту с огнен сняг, ту с горещ пламък, в свят, където нямах твърда опора под краката си, аз нямах място. Не го ли разбират това тези сенки?
— Добре, можеш да си тръгнеш — обяви Втората. — Ние чакахме много години, ще почакаме още малко. Така или иначе ти все някога ще се върнеш при нас. Тези, които са научили пътя към първичния свят, винаги се връщат. Ти ще ни помогнеш, Танцуващ. А сега върви!
— Къде да вървя?
— Напред.
Погледнах предпазливо към огнената стена:
— Нали знаете, че без вас не мога да мина през огъня! — опитах се да потисна надигащото се раздразнение.
— Знаем. Но този път ще трябва да минеш през него сам. Ние невинаги ще сме до теб. Невинаги джангата със сенки ще те превежда през капаните на Дома на Силата. Все някой ден ще ти се наложи да се бориш с него сам.