Арт беше такова едно дърво, мижаво, криво и абсолютно незабележимо. Но от влакната му, след подходяща обработка, се получаваха великолепни здрави въжета. Можеш да ги прережеш или прегризеш, но само много силен или много ловък човек е способен да ги скъса или да се измъкне. Въжето от влакна на арт е здраво и добре стяга китките, но не претърква кожата, така че ако не се опитваш да се измъкнеш, може да се чувстваш сравнително комфортно.
— Къде са ни пъхнали, в затвор ли? — малко глупаво промърморих аз.
Не успявах да се отърся от съня. Все още не можех да повярвам, че дългото пътуване в подземните коридори и разговора със сенките са били просто сън. Пък дори и толкова реален.
— Разбира се, че в затвор! Или си очаквал привържениците на Неназовимия да ни поканят на вечеря?
М-да. Явно доста добре са ме подредили, щом задавам такива глупави въпроси. Огледах се наоколо, опитвайки се да се запозная по-добре с мястото.
Трудно беше да се нарече затвор. Е, разбира се, имаше сиви стени, малък прозорец с решетка под тавана, мръсна слама на пода и самотен факел на стената. Тоест, на пръв поглед най-обикновена и не особено предразполагаща към постоянно обитаване килия. Но странното беше друго — никога не бях чувал от хора, които са били в затвора, че в килията трябва да има две врати.
— Втората врата да не е резервна? Ако изчезне ключът от първата? — опитах да се пошегувам аз.
Поредният глупав въпрос от моя страна остана без отговор. Мрак! Как само ми бучи главата!
Първата врата — дървена, облицована с тесни стоманени листове, се намираше точно срещу нас. Втората врата, изцяло желязна, беше на лявата стена на килията и резето й, за разлика от резето на първата, беше от нашата страна, а не отвън, както при всяка уважаваща себе си врата в затвор.
— М-м-м… — осени ме най-накрая. — Желязната врата не води към свободата, а някъде другаде. Иначе защо ще й слагат резе от тази страна? Определено не и за да си тръгнем спокойно оттук.
— Гарет, мисля, че са те ударили прекалено силно — Змиорката мислеше в същата насока като мен. Наистина ме удариха прекалено силно. — По-добре се моли на твоя Сагот да ни измъкнат оттук.
— Със сигурност ще ни измъкнат, но май с краката напред — настроението ми беше мрачно-приказливо. — Каква е вероятността отрядът да ни открие преди хората на Неназовимия да се отърват от ненужната тежест?
— Ако бяхме тежест, нямаше да ни хващат, а щяха да ни пречукат още на улицата.
— Вярно. Явно им трябваме за нещо, но колко време ще продължи тази ситуация? Кли-кли, слава на Сагот, се измъкна и мисля, че е минало достатъчно време Алистан и Миралисса да започнат да действат.
От малкото прозорче се чу кукуригане на петел.
— Ето ти и отговор — каза Змиорката. — Ние не сме в Раненг, а някъде извън града, и едва ли Алистан ще се досети къде да ни търси на такова разстояние от стените.
— Защо смяташ, че сме извън града? Да не би в града да не може да има петли?
— О, не, те са навсякъде, но в каретата се свестих и преди пак да ме проснат в безсъзнание, успях да видя, че пейзажът навън определено не беше градски.
Аха. Приятна новина. Сега поне е сигурно, че шансът да ни намерят в това мазе, при това далеч от градските стени, е нулев.
— Умееш да вдъхваш надежда — въздъхнах горчиво.
Оставаше само да чакаме и да се надяваме на чудо, на Сагот и на всички готови да ни помогнат личности. Първото ни избягваше, вторият, изглежда, не ни чуваше, а третите просто не съществуваха (или бяха на левги далеч от нас). Както казват моряците от Пристанищния град, бяхме се насадили на пачи яйца. Здраво се бяхме насадили.
Преди нашите пазачи да ни почетат с присъствието си, петелът успя да изкукурига още веднъж.
Накрая резето на обкованата с метални ленти врата издаде стържещ звук и в килията влязоха двама души. Първият беше широкоплещест мъж на около петдесет, с лилав нос и леденосини очи. Нисък, плешив, в намачкани, залети с мазнина дрехи и с крива усмивка на грозната мутра. Вторият посетител се оказа… Гръмогласния. Жив и абсолютно здрав.
В първия миг дори не повярвах, че виждам именно Гръмогласния, а не някакъв морок или призрак, излязъл от гроба.
Лицето на Змиорката не трепна, когато видя кой ни е дошъл на гости, само очите му започнаха заплашително да святкат.