— Ще ти изтръгна сърцето, Гръмогласен.
— Ще се постарая да бъда внимателен и да не попадам в ръцете ти — отвърна много сериозно влезлият. — Извинявам се за причинените ви неудобства.
Змиорката със същия леден глас пожела на Гръмогласния да си натъпче всички неудобства там, където не огрява слънце.
— Жалко — огорчено каза Гръмогласния. — Искрено съжалявам за всичко случило се, но съдбата си е съдба. Вие избрахте своята си страна, а аз — моята си.
— И отдавна ли си я избрал? — попитах навъсено, когато най-накрая забелязах това, което Змиорката беше видял от самото начало — малък пръстен с форма на лист отровен бръшлян на пръста на Гръмогласния.
С този пръстен всичко веднага си дойде на място. Ето откъде поддръжниците на Неназовимия бяха разбрали къде сме отседнали и къде се намира ключът! Сигурно и до дома на Славеите са ни проследили също не без помощта на Гръмогласния.
Колко ловко само е действал този мръсник! Точно под носа ни и никой нищо не е заподозрял! Но как да подозираш своя другар, с когото си преживял толкова много?! Как можеш да подозираш Див, че служи на Неназовимия?! Това е все едно да наречеш слънцето зелено, а огрите — очарователни същества!
Гръмогласния беше разчел всичко много точно: каза, че отива при роднини, а в същото време е съобщил на съратниците си за нас и после се е върнал в хана. Всичко останало беше въпрос на техника. Хората на Неназовимия нахлули в хана, убили слугите, Маркауз с другите се скрили в кухнята, а Гръмогласния инсценирал смъртта си и изчезнал заедно с нападателите и нашия ключ. Кой, кой би свързал Дивия с Неназовимия? Естествено, че никой! И ако слугите на Господаря не бяха откраднали ключа от чакалите на Гръмогласния, ние никога повече нямаше да чуем за него.
— От много време, Гарет, от много време — ухили се предателят. — Не знаеш колко поколения от моето семейство помагат на Владиката да се върне във Валиостр.
— Но ти си Див. Как можа?
— Гарет, много си ми симпатичен, но не ми говори за Дивите! Аз им отдадох четиринадесет години от живота си само защото Неназовимият заповяда на мен и другите Верни да го направим.
Слугите на Неназовимия наричат себе си Верни? Ха!
— И много ли сте сред нас? — гласът на Змиорката излъчваше вселенско спокойствие.
— Е, ще ти отговоря, приятелю — ухили се предателят. — Сега вече мога да ти кажа и знаеш ли защо?
— Защото няма да излезете живи оттук — отвори най-накрая уста мъжът с лилавия нос и пискливо се засмя. Аз познах гласа му — точно тази гад искаше да ме убие, когато бях почти в безсъзнание след удара на каруцата в стената.
— Млъкни! — рязко го прекъсна Гръмогласния. — Бяхме шестима, шестима, които станахме уши и очи на Неназовимия сред Дивите сърца, Змиорка. Изненадан ли си? Щеше да си още по-изненадан, ако чуеш имената им. Ще ти кажа едното, ей така, за старото приятелство. Помниш ли Огризката — помощник-капитана на Бухала? Той беше главният в нашата група, жалко, че така и не се върна от Безлюдните земи.
— Жалко, че и ти не остана с него — глухо каза Змиорката.
Този път гаракецът не успя да скрие истинските си чувства. И на доралисец щеше да стане ясно колко е шокиран, научавайки, че в Дивите сърца има предатели. При това цели ШЕСТИМА! Немислимо!
— Щях, ако ти не ме беше измъкнал оттам — кимна признателно Гръмогласния. — Както и да е, това са минали работи, ще имаме още време да си говорим. А сега дойдох само да ви видя и да разбера трябва ли ви нещо. Дай им вода!
Последните думи бяха адресирани до Лилавия нос. Гръмогласния тръгна към изхода, но аз му извиках.
— Гръмогласен!
— Да, Гарет?
— Струваше ли си?
— Кое да си струваше? Четиринадесет години таен живот или службата при Владиката?
— Второто.
— Не разбираш, Гарет, няма и да разбереш. Нито ти, нито Дивите, с чиято татуировка оскверних тялото си. За вас Неназовимият е чисто и първично зло — и нищо повече.
— Виж ти, как говориш — промърмори Змиорката.
— Свикнал си да виждаш Гръмогласния вечно мрънкащ, заспал и недоволен на целия свят, нали, приятелю? — Гръмогласния се усмихна за пръв път. — Гръмогласния! Само ако знаеше колко ми е омръзнало това скапано име! В продължение на четиринадесет години бях куче, в продължение на четиринадесет години лаех за вашия крал! Аз си имам име, и то може би е дори по-благородно от твоето, гаракецо, криещ своята титла.