— Благородността няма да те спаси, ще те убия без дуел.
— Възможно е, но едва ли — намръщи се Гръмогласния. — Колкото до твоя въпрос, Гарет, струваше си. И още как. От самото начало. Ако не беше Рогът на дъгата, Неназовимият отдавна щеше да е смазал династията на Сталконите.
— Да мразиш някаква си династия в продължение на стотици години! Твоят Неназовим е луд!
— Сталконите го направиха такъв! Сталконите очерниха името на най-добрия маг на Ордена пред хората! Всички, които е обичал, се отвърнали от него, включително брат му, жена му и децата му! Не му е оставал друг избор освен Кронк-а-Мор и безсмъртието! И сега той иска отмъщение!
— Няма на кого да отмъщава. Всички отдавна са мъртви, а брат му Грок лежи в гроб в Храд Спайн.
— Този разговор няма да доведе до никъде — поклати глава Гръмогласния и излезе от килията.
— Гръмогласен! — изрева Змиорката и аз подскочих от изненада.
— Да? — изненадващо, но той се върна.
— Помни — ще ти изтръгна сърцето!
Гръмогласния не каза нищо, само изгледа с присвити очи вързания гаракец, усмихна се криво и не много уверено, след което излезе.
— Ето ви водата — Лилавия нос постави две купички пред нас.
— И как според теб ще пием с вързани зад гърба ръце? — попитах аз.
— Извинявай, но това не е мой проблем. Не съм самоубиец и няма да ви развързвам ръцете. Търсете си глупак другаде. Всъщност ще ви дам съвет: може и да не пиете — така или иначе не ви остава много.
— Тогава защо ни доведохте тук? Да бяхте ни убили още на улицата.
— Щях да го направя с радост, особено за такъв приказливец като теб, но не бива. А защо бяхте заловени, това е интересен въпрос. Но го задайте на Ризус, когато дойде да ви пренареди костите. Ха-ха!
Лилавия нос се отправи към изхода.
— Ей, боклук! — тихо му заговори Змиорката. Гласът на гаракеца беше пропит с презрението на по-висшия към по-нисшия. — Кой е този Ризус?
— Боклук? Боклук ли ме нарече? — Лилавия нос сви юмруци.
Бързо скочи към гаракеца и замахна с юмрук. Змиорката не сведе поглед и Лилавия нос така и не посмя да го удари.
— Искате ли да разберете как ще умрете? — злобно се усмихна накрая. — Ще бъдете изядени от съседите си по килия. Всъщност сега ще ви запозная.
После пристъпи към желязната врата и с усилие издърпа скърцащото резе. Зад вратата се показа масивна кована решетка, преграждаща пътя към съседната килия. Бях неприятно изненадан от приличащите на следи от зъби нарези в долната част на решетката. Някой усилено се беше опитвал да прегризе дупка в нея и това изобщо не ми хареса. Съществата с такива зъби по-добре да ги заобикаляш. И то поне на левга разстояние.
— Не съм ги хранил от три седмици, така че и костичка няма да остане от вас! Оставям вратата отворена, за да се насладите на гледката. Когато Ризус приключи с вас, ще дръпна лоста в коридора, решетката ще се вдигне и някой ще го изядат, хе-хе!
Лилавия нос още по-гадно се захили и напусна килията.
— Какво има там, Змиорка? Виждаш ли? — попитах напрегнато.
— Ш-ш-шт! — изсъска воинът, без да откъсва поглед от решетката и мрака на съседната килия. — Не ми харесва това.
— Има си хас, при вонята, която се носи оттам! — съгласих се с него аз.
Миризмата, носеща се от съседната килия, предизвикаше лека паника. А не беше прекалено остра — просто лек намек за миризмата, която обикновено предхожда вонята, но дори този намек беше достатъчен да настръхна. Така миришеше гнилото месо. Така миришеше мършата. Така миришеха труповете.
— Този кучи син си има жив мъртвец! — възкликнах аз.
— Изглежда стигнахме до един и същ извод.
Зад решетката властваше тишина и мрак. Никакво движение…
Потръпнах — да ме изяде ходещ труп, съживен с помощта на хаотичната магия на огрите, която все още властваше в нашия свят. Ужасна смърт!
Змиорката се извъртя и преобърна купата си с вода.
— Какво правиш? — попитах го аз.
— Опитвам се да се изправя на крака, което те съветвам да направиш и ти. Трябва да се измъкнем оттук.
Оказа се не особено трудно, за щастие само ръцете ни бяха вързани, така че след минута двамата със Змиорката стояхме изправени на собствените си крака. По-сложно беше да прехвърлим вързаните си ръце отпред. След половин час упражнения и едновременно с това наблюдение на решетката отново седнахме на сламата, без да сме постигнали желания резултат. Ръцете ни бяха вързани зад гърбовете и там си останаха. Въжето от арт потвърди легендарната си надеждност.