— Забрави.
— И ти забрави този разговор, не трябваше да го започвам, Гарет.
— Но го започна, нали?
— Предполагам, че просто искам да те помоля да ми направиш услуга — измърмори Змиорката и погледна в тавана. — Ако внезапно умра, а ти оцелееш, предай „брата“ и „сестрата“ на по-малкия ми брат. Той има много повече права от мен да носи семейните остриета на рода ван Арглад Дас.
— Не мисля, че ще мога да го направя — казах след известна пауза. — Ние двамата сме в една и съща лодка и ще ни изядат заедно.
— Ти просто обещай — настоя Змиорката.
— Добре, обещавам.
— Благодаря, Гарет. Никога няма да забравя това.
„Естествено, че няма да го забравиш — помислих си аз. — За краткия срок, отреден ни от безжалостната Сагра, е доста трудно да се забрави каквото и да е.“
Зад решетката, отделяща ни от килията, някой изчурулика. Ние със Змиорката едновременно обърнахме глави към странния звук.
— Чу ли? — стреснато попитах аз.
— Аха — мрачно отвърна той. — Това е по-лошо и от гладни мъртъвци.
По-лошо от гладни мъртъвци? Хм-м? Х’сан’кор да го вземе, що за гадост са затворили привържениците на Неназовимия!
— М-м-м… Улис… ъ-ъ-ъ… Змиорка, не можеш ли просто да ми кажеш, а не да ме оставяш да се изнервям още повече? — помолих аз.
— Е, щом искаш… Гледай!
Змиорката се извъртя, подхвана обърнатата купа с върха на ботуша си и я засили към решетката. При сблъсъка със стоманената преграда тя се пръсна на парчета.
Чуруликането премина в заплашително съскане и от мрака към решетката се хвърлиха четири същества. Те се вкопчиха в нея с настървението и ненавистта на гладни демони. Едно от съществата се опита да разкъса решетката и в килията се разнесе ужасяващо металическо скърцане. Обърнах се и започнах да се моля на Сагот преградата да издържи на тази захапка.
Решетката издържа, но по нея останаха дълбоки следи. Славата на тези зъби се носеше по цяла Сиала. Те без проблем трошаха старите кости на мъртвите в гробищата.
— Гхоли, да ни пази Сагот! — изкрещях аз. Затова вонеше на разлагащи се трупове. — Това копеле си е опитомило гхоли!
Змиорката не каза нищо, само внимателно наблюдаваше създанията.
Така изминаха няколко изморителни и не много приятни за нас минути. Ние гледахме тях, те гледаха нас. Но при гхолите, за разлика от нас, интересът беше чисто гастрономически.
Много малко от градските жители, само тези, които са се сблъсквали с гхоли някъде в откритото поле, ще разберат за какво става дума. Гхолите са доста редки, след прочистването им от Ордена тези същества могат да се срещнат само в най-отдалечените места на Сиала, в стари изоставени гробища, които те напускат единствено ако някъде другаде има голяма битка. А битките гхолите ги надушват като с магия.
Гхолите са мършояди. Налитат основно на човешко, за предпочитане отлежало една-две седмици на открито, но не отказват и друга мърша. За гхола няма по-голям деликатес от разлагащ се костен мозък на мъртвец, затова малките челюсти на мършоядите, въоръжени с редки, но изключително остри зъби, са способни да чупят костите на мъртвите така, както чук чупи печени лешници.
Гхолите, особено гхолите-единаци, са страхливи и затова не особено опасни за възрастен човек, с изключение на случаите, когато от глупост човекът реши да спи в близост до стари гробища. Но виж дете, дори и десетгодишно, гхолът ще го разкъса без проблем.
Ситуацията рязко се променя, когато гхолите са в глутница, особено ако са гладували по-продължително време. Какво се случва с тях, когато са почти обезумели от глад, може да се охарактеризира с една дума — освирепяват. В миналото са известни случаи, когато гхоли са се събирали в огромни глутници и са изтривали от лицето на земята цели села. А историята за двамата рицари, тръгнали на някаква война, които се натъкнали на шест гхола, гладували цяла година, я знае всяко дете. От рицарите, както можело да се очаква, останали само броните, при това порядъчно смачкани.