Какво да кажем за двама вързани пленника? Ако наистина не са яли три седмици, от нас и костица няма да остане.
От устата на единия гхол, вкопчил се с лапички в решетката и втренчен в нас, сякаш сме най-ценното нещо на света, потече тънка струйка лепкава слюнка.
У-у-у, каква гадост. Как още не са се изяли един друг?
Гхолът ми хвърли лаком поглед и като склони глава, насмешливо изчурулика. Сега съществото много приличаше на малкото на някоя незнайна птица. Макар че в действителност единственото общо между птиците и гхолите е глупавото им чуруликане. Външно гхолите повече приличат на много нещастни и съвсем безобидни, макар и малко странни, същества. На големина колкото новородено бебе, с пепелносива гладка кожа, огромни кървавочервени очи, непропорционално голяма глава, малко телце, издут корем, къси криви крачета, дълги тънки ръчички и редки жълти зъби, гхолите често предизвикват в срещналите ги за пръв път хора, които не знаят пред какво са изправени, съжаление или смях, но не и страх. Това беше погубило много самоуверени кандидат-смелчаци, направили грешката да обърнат гръб на привидно безобидния, но много гладен гхол.
— Изядем! — изведнъж каза един от гхолите, гледайки право в нас. — Изядем-изядем-изядем! Изядем! Аха! Изядем!
Гхолите, както и огрите, имат в главите си някакви трошици мозък. И ако огрите от най-могъщата раса в Сиала, единствената раса от Тъмната епоха, доживяла до наши дни, расата, създала първата нова магия на света — шаманството и страшния Кронк-а-Мор, са се превърнали в тъпи и изключително свирепи чудовища, то гхолите, напротив, от век от век поумняваха. За щастие, прекалено бавно. Гхолите можеха да запомнят и да повтарят отделни думи не по-зле от отвъдморски папагали, и бяха много по-умни от маймуните, които понякога могат да бъдат видени на Пазарния площад.
— Изядем! — съобщи за последен път гхолът и се скри в мрака.
Другите два последваха примера на малкия приказливец, оставяйки четвъртия да дежури на решетката. Гхолът се вкопчи в нея с две ръце, дръпна я няколко пъти, след което разочаровано замърмори нещо.
— Виж само какви нокти има — прошепнах доста нервно аз.
И как да не съм нервен, като знаех, че Лилавия нос по всяко време може да дръпне ръчката и да вдигне решетката, която сега беше единственото нещо, което ни отделяше от среща с боговете.
— Има ги, за да може да повдига надгробните плочи. Не гледай ръста им, Гарет. Гхолите са силни и за да стигнат до трупа, понякога правят такива неща в гробищата, че не са за разказване — след кратка пауза произнесе Змиорката.
— Неща? Какви неща? — много исках да пия и то по възможност не вода, а вино.
— Нали ти казах, че не са за разказване. Поспи, Гарет.
Погледнах го да не е полудял.
— Не, абсолютно сериозен съм. Поспи, така или иначе нямаме какво друго да правим.
— Да спя, когато имаме такива съседи? Това не е за мен!
— Е, както искаш.
Змиорката затвори очи. Този ван Арглад и така нататък имаше просто железни нерви. Не бих се изненадал, ако заспи дори зад гърба му да стои самият Неназовим.
О, Сагот! Нима Миралисса с нейното прехвалено шаманство няма да ни открие и ще ни изядат тези малки гадинки? Погледнах отново към гхола, застанал на пост до решетката. Всички демони на мрака! Колко смрадлива слюнка има в него? Ако гхолите се откажат да ни ядат (което беше много малко вероятно), тогава просто ще се удавим в слюнката им или ще се задушим от вонята й.
Гхолът, забелязвайки, че го гледам, стана някак нервен и изчурулика. Веднага от мрака се появи друг гхол, който ни хвърли подозрителен поглед, сякаш проверяваше дали закуската не се кани да се измъкне, и след като се увери, че всичко е наред, отново потъна в тъмнината.
Уау! Та те ни надзираваха! Гхолите бяха решили да си играят на ловци преди яденето.
„Валдер — мислено повиках аз архимага. — Валдер, тук ли си?“
Никакъв отговор.
Доколкото знаех от сънищата за предишния живот на Валдер, той мразеше гхолите, затова искрено се надявах, че в краен случай просто ще ги изпържи.
„Валдер!“
Никакъв отговор. Явно този път архимагът нямаше намерение да се намесва. Което беше жалко, с удоволствие бих погледал горящ гхол. Печени са много по-безобидни, отколкото сурови и живи.