Направих свирепа физиономия на гхола-пазач. Той като някакво огледало направи ответна гримаса и, трябва да кажа, че на него му се получи много по-добре и… по-страшно.
Минаха повече от четири часа, откакто се запознахме с очарователното семейство гладни гхоли, а Змиорката така и не се събуждаше. През това време гхолите на два пъти сменяха часовия. Пазачите съвестно стояха и се пулеха с червените си очи, понякога заплашително съскаха, чуруликаха, пускаха лиги, пробваха да прегризат решетката и ме изнервиха много повече, отколкото навремето отрядът корумпирани стражници, които ме бяха хванали в неподходящ момент в съкровищницата на един граф. Като цяло, гхолите се забавляваха според възможностите си, докато не им писна и поредният стражник-гхол (явно най-умният от четиримата), осъзнавайки, че няма къде да се дяна, се скри в мрака за постоянно. Но аз все още имах чувството, че оттам ме наблюдават много внимателни и много гладни очи.
Слънцето отдавна грееше в небето и лъчите му проникваха през тясното прозорче, разположено точно под самия таван на килията. Падаха в средата на пода, образувайки равномерен кръг светлина. Времето изтичаше като златен пясък и нищо не можеше да забави неговия ход. И определено не работеше за нас.
Отначало не обърнах внимание на писъка, раздал се някъде над главата ми. Затова пък гхолите и Змиорката му обърнаха. Първите, разтревожени от неизвестните звуци, се прилепиха към решетката, докато гаракецът рязко отвори очи, сякаш изобщо не беше спал.
— Хвала на всички богове! — възкликна воинът и аз видях радостта, избила през обичайната му маска на спокойствие и невъзмутимост.
Вдигнах глава към прозореца, откъдето идваше тънкото писукане.
— Линга! — възкликнах радостно.
— Точно така. А това означава, че момчетата са ни открили!
— Ей! Има ли някой тук? — неочаквано се раздаде от прозореца гласът на Мармота.
— Тук сме! Защо се забавихте толкова дълго?
— Да бяхте се скрили на още десет левги, щяхме да ви търсим поне още седмица! Живи ли сте?
— Да!
— Можете ли да се движите?
— Ръцете ни са вързани!
— Това не е проблем, веднага ще спусна Непобедимия!
— Намери вратата, Мармот! — каза Змиорката.
— Това правим. Тук са се събрали поддръжници на Неназовимия едва ли не от цялото кралство! Момчетата тъкмо довършват охраната им, а аз дойдох да ви предупредя. Това е засега!
За момент в лъчите на слънцето нещо блесна, а след това един нож падна в сламата до нас. Точно зад гърба ми. Хо-хо! Сега оставаше и да го стигнем.
Чу се писък и от стената право в сеното скочи линга, след което заситни към нас.
— И какво сега? — попитах нервно, гледайки рошавия плъх.
— Сега ще вземем ножа.
— Не знам за теб, но аз дори да си мръдна ръцете не мога, камо ли да взема ножа. Проклето въже!
— Не изпреварвай събитията, Гарет.
Междувременно косматият плъх с гордото име Непобедим се втурна към Змиорката и започна да гризе въжето, стягащо китките му.
— Изненадан ли си? — ухили се Змиорката. — Мармота го научи на разни фокуси.
— Виждам.
Заля ме вълна на облекчение, осъзнавайки, че спасението не е далеч. Всеки момент някой от Дивите ще се добере до килията, ще я отключи и ще бъдем свободни. Но минутите минаваха и постепенно в сърцето ми пропълзя тревога. Защо още ги няма? Нима са ги забелязали и е трябвало да се оттеглят? Глупости, какви ги говоря! Дивите не отстъпват и не оставят другарите си в беда. Ей сега ключалката ще изщрака и…
Но ключалката мълчеше. Никакви звуци, с изключение на злобното съскане на гхолите, които изглежда почувстваха, че закуската им се кани да изчезне. Непобедимият нададе радостен писък и тръгна към мен, а Змиорката започна да разтрива освободените си китки.
— Е, сега ще повоюваме — гаракецът се изправи, приклекна няколко пъти, за да раздвижи кръвта в изтръпналите си крака, и направи крачка към ножа. В този момент ключалката на вратата изщрака.
— Е, най-накрая! — прошепнах аз. — Ей! Какво правиш?
Змиорката се втурна към старото си място и скръсти ръце зад гърба си.
— А ако не са те?
М-да, Гарет. Време е да си смениш главата с тиква. В зеленчуците ще има повече мозък, отколкото в кратуната ти, където освен вятър и Валдер нищо свястно няма. Кой знае защо изобщо не ми мина през ума, че могат да се появят и абсолютно нежелани гости. Дали вече не остарявах?