Змиорката, за съжаление, се оказа прав. Влезлите определено не бяха спасители.
Гръмогласния, толкова невъзмутим и толкова странен (прекалено се различаваше от образа, който беше поддържал през последните четиринайсет години), се облегна на отсрещната стена, скръсти ръце и с безучастен вид втренчи поглед в незнайна точка над главата на Змиорката.
Лилавия нос застана недалеч от мен и ни посочи на третия човек:
— Ето, господин Ризус, това е крадецът, а този е с него.
Господин Ризус беше невисок мъж с черна лъскава коса и дълбоко разположени сиви очи. Тънките му устни и идеално правият нос подсказваха за човек, който не е склонен да се вслушва в мнението на другите, а нездравият жълт цвят на лицето навеждаше на мисълта за медена чума. От Ризус се носеше остра миризма на конска пот, а богатите му дрехи бяха доста мръсни и намачкани. Човекът сигурно е препускал цяло денонощие без да спира, само и само да види моя милост.
— Ще ви задам само два въпроса — гласът на Ризус беше необичайно нисък и дълбок за човек с такава крехка физика. — От вашите отговори ще зависи животът ви. По-точно, смъртта ви. Кажете ми истината и ще умрете бързо. Ако не — ще оставя гхолите да оглозгат костите ви.
Змиорката изразително изгледа господин Ризус, но не каза нищо.
— Позволете да им обясня всичко, господин Ризус — обади се Гръмогласния. — Така ще спестим много време.
Мъжът внимателно погледна Гръмогласния, кимна неохотно и процеди:
— Само действай по-бързо. Имаш десет минути, докато се преоблека от пътя.
Ризус разкопча токата, държаща наметалото на раменете му, внимателно го постави на пода, хвърли отгоре някакви корени, явно магически съставки, и напусна килията. Слушах отдалечаващите се стъпки и едновременно с това се молех Лилавия нос или Гръмогласния да не чуят тихото скърцане на зъбите на линга, продължаващ да гризе въжето ми.
Сагот! Къде отидоха нашите спасители?
— Приятели… — започна Гръмогласния.
— Неназовимият ти е приятел на теб — отговорих му навъсено.
— Така да е — съгласи се предателят. — Ако все още не сте разбрали — господин Ризус е шаман и мога да ви уверя съвсем сериозно, че е много добър шаман. Той пристигна в Раненг специално за да вземе ключа за Неназовимия. Сега можете ли да си представите колко е разстроен, когато разбра, че нямаме ключ?
— Да не е получил хемороиди? — съчувствено попита Змиорката.
Лилавия нос се захили, но срещайки погледа на Гръмогласния, веднага млъкна.
— От вас господин Ризус иска само два прости и искрени отговора на два много прости въпроса — сякаш нищо не се е случило, продължи Гръмогласния. — Ако отговорите, тогава ви гарантирам, че аз лично ще ви убия. Ще го направя бързо и безболезнено, а после ще ви осигуря достойно погребение.
— Какви са тези въпроси?
Реших да проточвам времето, докато лингът не ме освободи от въжето.
— Винаги съм знаел, че крадците са много сговорчиви — доволно се ухили Гръмогласния. — Въпрос първи: кой уби шаманите, които се готвеха да атакуват нашия отряд?
— Нали тогава беше с нас! — искрено се изумих аз. — И би трябвало да помниш, че засадата беше унищожена от Еграсса и Котката!
— Това го помня — кимна Гръмогласния и опасно присви очи. — Трябваше да затворя очи, когато елфийските стрели убиваха братята ми! Но сега говоря не за тези, които отклоняваха вниманието на Котката, а за другите, които подготвяха основния удар по вас! Тях кой ги уби?!
— Откъде да знаем? — свих рамене аз. — Намерили се добри хора, това е всичко.
— Добрите хора не са способни да убият шестте най-добри шамана на Неназовимия! — отсече Змиорката. — Сега от неговите Висши във Валиостр е само господин Ризус.
— Гръмогласен, твоят Ризус е луд! Да не мисли, че ние, които се намирахме в Харгановата пустош, ще знаем кой е светнал скъпите му магьосници на десетки левги от нас? При това след като ни пратиха пурпурния облак…
— Те не са изпращали пурпурен облак, Гарет.
— Не са изпращали? — повторих тъпо аз.
— Точно така. По това време отдавна са били покойници.
— Кой тогава е създал тази магия?
— И сега се връщаме към първия въпрос: кой уби шаманите на Повелителя?
Наистина Кли-кли беше споменал, че след като Котката и Еграсса убили групата шамани в момент, когато се опитвали да правят някаква магия на една полянка, Котката бил почувствал, че някъде съвсем наблизо други шамани създават още по-голяма по сила магия. Котката, да пребъде в светлината, в това отношение никога не грешеше и аз бях сигурен на сто процента, че сега ставаше дума точно за тези шестима шамани на Неназовимия. Нито Еграсса, нито Котката бяха успели да проучат новата опасност, защото вече били вдигнали достатъчно шум и трябвало да изчезват по най-бързия начин.