Следователно, по време на принудителното отстъпление на елфа и Дивия шаманите на Неназовимия са били още живи и са подготвяли магия, с която да ни ударят. Но не го направиха. Не успяха. Затова пък успя някой друг, по-силен и по-ловък. Същият, който без проблем беше убил шестима могъщи шамани, а след това беше създал онази гадост под формата на пурпурен облак. Но кой би могъл да направи такова нещо?
„Слугите убиха всички шамани на Неназовимия, защото те също преследваха нашата цел, после се възползвахме от отварата, която бяха започнали, прикрихме шаманството с буря, за да не може Орденът, да не дава мрака, да надуши нещо, и изпратихме магията с подходящ вятър. Всичко беше изчислено и никой не би трябвало да оцелее! Нито елфът, нито елфийката притежаваха нужните познания, за да ми попречат! Те не биха могли да унищожат облака!“ — сякаш отново чух гласа на Лета от съня ми.
Сън ли? Ами ако приемем, че това не е било сън? Или не съвсем сън?
Тогава Лафреса и компания са убили шаманите, а след това са пуснали пурпурния облак след нас. Мисля, че хората на Господаря бяха способни на такива изненади.
— За какво се замисли, Гарет? — попита Гръмогласния.
— За това кой би могъл да избие вашите шамани.
— И?
— Нямам отговор.
Гръмогласния разочаровано цъкна с език, а после призна:
— Да, по принцип и аз така мисля. Определено не сте били нито вие, нито Миралисса, нито Котката. Доста над нивото ви е, тук е действал някой много по-могъщ.
— Тогава защо питаш? — озъби се Змиорката.
— Не ме гледай така, приятелю! — намръщи се Гръмогласния. — Ще пробиеш дупка. Господин Ризус се интересува и аз съм длъжен да попитам. Добре, тогава вторият въпрос: къде е ключът?
— Нали вие самите го откраднахте! — реших да се преструвам на глупак аз.
Лингът навря нос в дланта ми, скочи на гърба ми и започна да се изкачва. Отначало се уплаших, че ще се настани на рамото ми и като го види, Гръмогласния ще се досети какво е станало, но Непобедимия спря някъде на нивото на лопатките и замря, впил нокти в дрехата ми. Опитах да размърдам ръце. Свободни, хвала на Сагот! Рошавият гризач си беше свършил работата перфектно!
— Гарет, не се прави на глупак! Много добре ми е известно, че знаете къде е ключът.
— Не знаем нищо — отряза Змиорката. — Може да вдигате решетката!
— Ще я вдигнем — каза Гръмогласния. — Най-малкото Гарет ще доживее до този миг, но виж ти — не мисля.
— Нека аз да се погрижа за тях — предложи Лилавия нос.
Гръмогласния болезнено се намръщи, но не каза нищо.
Змиорката измърмори под нос нещо много нелицеприятно за майката на Лилавия нос. Преценката на гаракеца се оказа абсолютно точна — сприхавият идиот изрева и като сграбчи Змиорката за реверите, го повдигна от пода. — Ще те разкъсам на парченца! Ще те…
Ръцете на Змиорката незнайно как се появиха на брадичката и на врата на Лилавия нос. Рязко завъртане, изпукване — и омекналото тяло на привърженика на Неназовимия се свлече на сламата.
— Мрак! — изруга Гръмогласния и се хвърли… към изхода.
— Гарет, не зяпай! — извика Змиорката.
Аз разрових сламата и му хвърлих ножа на Мармота — Гръмогласния и Лилавия нос като по чудо не го бяха забелязали. Змиорката го улови за дръжката и изхвърча от килията след Гръмогласния. Аз и лингът, които вече се беше настанил стабилно на рамото ми, останахме сами.
Изправих се с усилие — краката ми бяха отекли и имах чувството, че някой невидим с настървение забива в тях хиляди игли. Пренебрегнах неприятното усещане, добрах се до вратата и надникнах в коридора.
— Защо не помогнеш, вместо само да стоиш и да гледаш? — изпухтя над ухото ми Змиорката. Трябваше да му помогна да издърпа тялото на Гръмогласния в килията.
— Жив ли е?
— Жив, но бяга, гадинката, доста бързо. Оня със счупения врат има въже. Дай ми го!
Гаракецът майсторски стегна ръцете на припадналия пленник, взе плаща от пода и го хвърли върху Гръмогласния.