Миралисса вече беше на крака и шепнейки, се въртеше в омагьосващия танц на шаманите на тъмните елфи. Ех! Ако елфийката владееше не шаманство, което изискваше дълга подготовка, а обикновеното вълшебство на хората и светлите елфи, щяхме да имаме някакъв шанс, а така… така това си беше игра на котка и мишка. Или по-точно, на жмичка в пълна тъмнина. Който е по-бърз — той ще спечели.
Ел и Еграсса концентрираха обстрела върху прозореца, от който излетя дискът.
— Милорд Алистан! — извика братовчедът на Миралисса между две стрели. — Водете хората!
Цялото внимание на елфите беше насочено към прозореца. Тъмните забравиха за вратата и от това веднага се възползваха привържениците на Неназовимия. Двама арбалетчика изскочиха оттам с очевидното намерение да надупчат кожите ни.
— Нищо не можем да направим! — Еграсса извади нова стрела от изпразващия се колчан. — Тези са ваши!
Не трябваше да дават възможност на шамана да се съсредоточи за нова магия. Дори и за секунда да спрат обстрела, белият диск ще ни направи всички на кървава прах.
— Мармот, арбалета! — извиках аз и за голяма моя изненада скочих от земята.
Дивият без забавяне ми хвърли моето бебче, слава на Сагот, вече заредено.
Единият от арбалетчиците успя да ме изпревари. Той бързо приклекна и стреля към мен от коляно. Импровизатор. И нека сега опитат да ме разубедят, че при Неназовимия не служат професионални воини! Само в армията има такива майстори.
Стрелата щеше да се забие в гърдите ми, ако незнайно откъде появилият се Алистан не сложи огромния си дъбов щит пред мен. Болтът се заби в неочакваната преграда, а аз се прицелих в арбалетчика, който още не беше стрелял, и натиснах спусъка.
Взривът беше не по-слаб от прословутото шаманство! Нещастникът беше разкъсан на две, а на втория, който бързаше да зареди арбалета си, откъсна дясната ръка и почти напълно изгори лицето му. По мое мнение само Миралисса и двамата елфи не обърнаха внимание на трясъка, причинен от изстрела ми.
Дори не бях погледнал с какво е заредено моето оръжие. Огнен болт! Да, точно така! Тъй като арбалетът ми беше с необичайна конструкция, за да може да изстрелва два болта, аз веднага погледнах лежащия в ложата си брат-близнак на току-що изстреляния болт.
— Мармот, да те отнесе мрака! Какво си заредил?!
— Каквото имаше, това заредих! Те всички са почти еднакви!
Почти?! Не вижда ли, че тези имат три червени ивици?! Аз тръгнах да вадя болта, за да го заменя с обикновен от чантата, подадена ми от Мармота, но Кли-кли се намеси:
— Гарет, трябва да бъдеш по-щедър! Стреляй в отворената врата!
Болтът струваше пет жълтици, но сега не беше време да мрънкам и да се оплаквам. Стрелях, от вратата изригна огнено кълбо, последвано от воплите и стенанията на пострадалите, а Миралисса най-накрая спря да пее и да се върти като детски пумпал от панаирите.
Елфите прекратиха обстрела и веднага, сякаш само това е чакал, от прозореца излетя поредният бял диск. Той се понесе към нас и честна дума, аз си помислих, че това е краят! Но тогава сработи заклинанието на елфийката и пред нас се появи зелена стена. Избухна и изчезна, а дискът, дали отблъснат или отразен, полетя в обратната посока. За съжаление не попадна в прозореца, където се криеше шаманът, а в ъгъла на къщата.
Взрив! Дребни каменни парчета се разхвърчаха на всички страни, поразявайки изскочилите от къщата хора не по-зле от камъните на стрелци с прашка. Нас магическият щит ни защити.
Пореден диск, поредно отразяване и обратен полет към къщата, зад чиито стени се криеше врагът, но този път на пътя му израсна друг зелен щит и белият снаряд се отклони, попадайки в плевня, намираща се на около тридесет ярда от къщата. Разнесе се уплашено цвилене на коне.
Още един диск. И още един. Шаманът на Неназовимия явно беше много по-добър, отколкото усвоилата само трошици от древната магия елфийска принцеса. Нашият щит след всяко попадение трептеше и се огъваше все по-забележимо. Следващият магически диск излетя високо в небето и избухна.
— Какво чакате, идиоти, изчезвайте! Не мога да удържа защитата! — изрева пребледнялата от напрежение Миралисса.
— Ще помогна! — Кли-кли отчаяно започна да рови в джобовете си.
— Тръгваме, Кли-кли! — милорд Маркауз посегна да хване Кли-кли за яката, но шутът измъкна от джоба си кълбо въженца и възли и дръпна някакъв незабележим на вид шнур.