Цялата структура, толкова дълго и внимателно изработвана от гоблина, който обещаваше да покаже на всички „ужасното шаманство на гоблините“, се разплете за миг, след което като истинска магия се разтвори във въздуха.
— Ой! — Кли-кли стреснато погледна празните си ръце, явно и той самият не очакваше такъв ефект. — Какво стана?
Кехлибарените очи на Миралисса се разшириха, тя се пльосна по лице в калта и покри главата си с ръце, като едва успя да извика преди това:
— На земята!!! Бързо!!!
Видът на елфийката, просната по лице в калта, ни послужи като великолепен пример за подражание, защото щом тя не се погнуси да извърши несвойствената за елфите постъпка (къпането с кал не е от обичайните елфийски развлечения), нямаше какво да му мислим.
Аз за трети път през последните две минути се пльоснах на земята, но успях да забележа как покрива на сградата изхвърча поне пет ярда във въздуха, след което рухна обратно в ревящите пламъци, бликнали от прозорци и врати.
Ву-у-ууу-ух! Над нас премина вълна от жега с изключителна сила. Горещият въздух не можеше да се диша, направо изгаряше гърлото и дробовете. Дрехите също не осигуряваха достатъчна защита, топлината се усещаше по кожата дори през ризата и панталоните.
Минаха още двадесет секунди, преди да се осмеля да вдигна глава. Масивната двуетажна каменна сграда с керемиденочервен покрив вече не съществуваше. На мястото й стоеше една-единствена стена, оцеляла като по чудо. Огънят ревеше и облизваше камъните. Към небето се виеше гъст черен дим.
Ама че случка! Дърпаш тъпото въженце — и бум, вече няма нищо! Нито къщата, нито хората в нея.
Всички, както и аз, се бяхме облещили към огъня. Медения тресеше глава, той беше най-близо до пожара и най-силно беше усетил горещия полъх на миналата над главите ни вълна. Станах от земята, изтръсках се и погледнах гневно към гоблина.
— Аз… аз… аз не исках! — уплашено заекна Кли-кли, отстъпвайки под нашите не особено любезни погледи. — Дори не съм си го помислял! Наистина! Просто трябваше да завали ситен дъждец!
— Дъждец?! — изрева Делер, плюейки пясъка от устата си. После джуджето вдигна пръст към жужащия пламък и язвително попита: — И това ли е твоят дъждец?!
— Но аз наистина не мислех, че ще се получи така! — виновно подсмръкна шутът. — Моят дядо ми го е показвал, когато още бях дете… Сигурно съм вързал грешно четиридесет и пети възел.
Физиономията на малкия шут беше покрита със сажди и мръсотия и изразяваше висша степен на виновност.
— Кли-кли — въздъхна Миралисса, като избърса мръсното си лице с гърба на ръката. — Ако още веднъж направиш нещо подобно, без да ме предупредиш…
Гоблинът закима толкова енергично, че изглеждаше сякаш главата му всеки момент ще се откачи от раменете.
В далечината се чуха виковете на бързащи към произшествието хора. Не искахме да ни виждат, така че беше време да се махаме.
— Към конете! Бързо! — Алистан метна щита на гърба си и първи хукна към мястото, откъдето до преди малко се чуваше конско пръхтене.
Подадох линга на Мармота и се постарах да не изоставам от капитана на кралската гвардия.
— Страхотно беше! — изпръхтя тичащият до мен Кли-кли. — Неслучайно дядо ми беше шаман! Как им показах на всички!
На физиономията на гоблина нямаше и следа от разкаяние.
— Ти едва не ни изпече и нас, гений!
— А ти си зъл, защото завиждаш на моите способности — каза шутът.
Аз презрително изсумтях. Знаех, че Кли-кли само се преструва на глупак, дърдорко и шут. Честно казано, за мен гоблинът беше по-умен дори от магистър Арцивус и само се правеше на глупав. Но в моменти като този бях готов да повярвам, че шутът наистина не е наред с главата.
Притичахме покрай димящите развалини на обора и зад ябълковите дървета видяхме нашите коне. Нещастните животни уплашено пръхтяха, въртяха уши и ужасено блещеха очи. Явно не бяха много щастливи от факта, че до тях се правят разрушителни заклинания.
Поздравих Пчеличка с леко потупване по хълбока и скочих на седлото.
Уау! О, да! Ако преди месец някой ми беше казал, че съм способен с едно движение да скоча на кон, директно щях да се изсмея в лицето на този фантазьор.
Алистан веднага подкара конете в галоп и аз трябваше да съсредоточа цялото си внимание върху ездата, за да не улуча някое случайно изпречило ми се дърво. И едва когато видяхме града и приближихме стените на Раненг, умората се стовари с огромна сила върху мен.