— Накъде тръгна, човече?
— Ще трябва да останете, мастер Бас — до Ел застана и Миралисса.
— Но защо, хиляда мъртви гоблина?!
От изненада Кли-кли се задави с моркова и укорително погледна към Бас.
— Делата ни в Раненг изискват конфиденциалност и, съжалявам, но не можем да ви се доверим дори и след като ни помогнахте.
— Да не смятате да ме заключите? — веждите на Бас литнаха нагоре от изненада.
— Защо да те заключваме? — намеси се в разговора Алистан Маркауз. — Ще ти осигурим всички удобства, докато отрядът не напусне града. Храна тук има достатъчно, легло също ще се намери, така че оставаш.
— А ако не съм съгласен? — заинати се Бас.
По лицето на Ел плъзна многообещаваща усмивка.
— Не ви съветвам да го правите, мастер Бас.
Бас се усмихна и обезоръжаващо разпери ръце.
— Е, мога ли да разчитам, че след всичките ви „дела“ ще ме пуснете?
— Разбира се — без да мигне, отвърна Ел.
Но аз малко се съмнявах в това. Елфите са народ практичен, на тях им е по-лесно да прережат гърлото на Бас, чисто от добри намерения и загриженост за съдбата на нашата мисия, отколкото да позволят на свидетеля да си обикаля където му скимне. Ще трябва да поговоря с Миралисса, когато наближи времето, или нейният к’лиссанг ще изпрати Бас в светлината. Ел за такива работи е бърз и безкомпромисен.
— Гарет, приятелю, толкова се радвам, че си жив! — Халас ме прегърна през раменете (нискораслият гном успя да го направи само защото седях на земята). — Да вървим да пийнем бира.
— Да вървим, приятелю — усмихнах се аз и се надигнах от земята.
Вървейки към вратата на хана, аз с горчивина (или не?) си помислих, че тихо, дори без да го искам, се променям. Гарет-сянката, майсторът-крадец, най-добрият разбивач на сандъци със съкровища в цял Авендум, единакът, мрачният тип, който никога не е имал истински приятели и никога не е показвал истинските си чувства към другите — се променяше. За добро или за лошо?
Само до преди два месеца да нарека някой свой приятел? Истински? Не. Аз просто нямах приятели, с изключение на моя наставник, учител и втори баща — Фор. А пък да пия бира с компания… Не се е случвало.
Крадецът, ако е добър крадец, винаги трябва да бъде сам. Никакво семейство, никакви приятелства, нищо, което да повлияе на неговата работа и на безопасността му. Така и беше до сега.
С изненада осъзнах, че вечно спорещите един с друг Делер и Халас, дразнещият и неуморен Кли-кли, Миралисса, Фенерджията, а и всички останали бяха станали тези, които без никакви колебания можех да нарека свои приятели.
Двамата със Змиорката утолявахме глада си и едновременно с това разказвахме на всички присъстващи (с изключение на Бас, който беше изпратен на горния етаж) за случилото се с нас. Всъщност разказвах аз, тъй като Змиорката ми предостави инициативата. В един момент едва не оплесках всичко, като спомена Гръмогласния, но в последния момент го замених с безличен, но много зъл човек, който иска да пролее кръвта ни. Змиорката ми хвърли одобрителен поглед и отново насочи цялото си внимание към печената змиорка.
— Едно нещо ме радва в цялата тази история, Гарет — въздъхна Арнх. — Сега поддръжниците на Неназовимия ще ни оставят на мира.
— Няма да имаме покой. Все още си остава този ваш Господар — обади се Медения.
— Но се съгласи, Шип, че има голяма разлика как ще се бием — на два фронта или на един?
— Съгласен съм, Чело.
— А мен ме тревожат поредните загадки — замислено каза Ел. — Ние с Котката, да пребъде в светлината, не сме убивали никакви шамани освен онези, които стояха край котела. Така че остава въпросът: кой ги е убил?
Въздъхнах и реших да разкажа част от видяното в моя сън.
— Имах сън — започнах аз.
Алистан презрително изсумтя, той не се отнасяше много добре към моите „видения“. Кли-кли страдалчески изстена и се хвана за главата. Миралисса, напротив, ми кимна окуражително.
Разказах за затвора на Господаря и за разговора на Посланика с тайнствената жена.
— Интересно, Гарет, много интересно! — след кратко мълчание каза Миралисса. — На теб просто ти върви с Господаря! Непременно ще разкажа на хронистите от Дома на Черната луна за затвора, който си видял. Може да успеем да го открием. А пък тази…
— Лафреса — подсказах аз.